Какво, по дяволите, бяха направили? Докато се движехме из джунглите с Плешивеца и Хриптящия, забелязах, че магьосникът избягва да говори за миналото си, възрастта или предишното си име. Сякаш някой ще си спомня какво са надробили две момчета толкова отдавна.
Двамата ни водачи започнаха да увъртат в мига, в който се озоваха извън територията на народа си. Твърдяха, че са достигнали предела на познатите им земи и се опитаха да замажат с обещанието, че ще намерят някой от местните, който да ни води нататък. Плешивеца заяви, че възнамерявал да се връща — въпреки договора, сключен по-рано, и каза, че Хриптящия щял да ни свърши достатъчно работа като посредник и преводач.
Нещо се беше случило с него. Реших да не споря. Изглеждаше непреклонен. Просто не му платих пълната надница, за която се бяхме уговорили.
Бях много доволен, че Хриптящия реши да остане. Той наподобяваше леко посредствен душевен син на Едноокия, винаги готов на някоя дребна пакост. Може да е нещо от водата в Д’лок-Алок. А може би не — всички останали в тая джунгла изглеждаха напълно нормални.
Подозирам, че собственият ми чар притегля индивиди като Хриптящия и Едноокия.
Така или иначе забавления не ни липсваха. Дребният магьосник понасяше бъзиците на Гоблин вече цели два месеца без нито веднъж да му отвърне подобаващо. Когато дойдеше избликът, очаквах да е мащабен.
— Всичко е на обратно — казах веднъж на Господарката, а после обясних: — Очаква се Едноокия да пуска бомбичките, докато Гоблин се е притаил в тревата и чака момента като змия.
— Може да е от това, че пресякохме екватора. Сезоните също са на обратно.
Не разбрах забележката, преди да изминат няколко часа. Тогава осъзнах, че всъщност смисъл нямаше. Просто една от онези забавни и казани със студено изражение шеги…
15.
Саваната
Чакахме шест дни на границата на саваната. Две групи тъмнокожи войни минаха да ни огледат. Хриптящия ни предупреди:
— Не ги оставяйте да ви примамят настрани от пътя.
Каза го на Едноокия, без да подозира, че съм прихванал достатъчно от езика им, за да разбирам по-простите разговори. Имам доста голям талант за езици.
Повечето от старите момчета в отряда сме така. Налага ни се да учим твърде много…
— Какъв път? — попита Едноокия. — Тая кравешка просека?
Той посочи дирята, която се губеше в далечината.
— Всичко, което е между белите камъни, е път. Пътят е свещен. Докато сте на него, ще бъдете в безопасност.
Първия път, когато разпънахме лагера, той ни каза да не излизаме от кръг, образуван от същите бели камъни. Подразбрах значението на тази маркировка, опасваща пътя на юг. Търговията изисква безопасни маршрути. Въпреки че напоследък очевидно не вървеше много успешно. Откакто напуснахме империята, твърде рядко виждахме кервани, които да се движат на север. И никой не пътуваше на юг. С изключение, може би, на един ходещ дънер…
Хриптящия продължи:
— Както и да е, пазете се от равнинните хора. Те са измамна сбирщина. Ще използват всички ласкателства и измами, които можете да си представите, само и само да ви накарат да напуснете пътя. Жените им са особено известни с уменията си. Помнете — те винаги наблюдават. Да напуснете пътя е сигурна смърт.
Господарката беше особено заинтригувана от разговора. Тя също разбираше достатъчно от езика. А Гоблин вметна:
— Свършено е с теб, Личинко.
— Какво искаш да кажеш? — викна Едноокия.
— Първият чифт бедра, които се разклатят в твоята посока, ще те натикат директно в котела на канибалите.
— Те не са канибали… — На лицето на магьосника изведнъж се изписа паника.
Отне му само миг, за да осъзнае, че Гоблин разбира какво си говорят с Хриптящия. Той се обърна рязко към нас. Някои не можахме да не се издадем.
От това се стресира още повече, бедничкият. Започна да шепти на спътника си и да жестикулира диво.
Хриптящия се разкикоти. Смехът му наподобяваше наполовина кудкудякане и наполовина кукуригане. Коства му няколко минути кашлица.
Звучеше зле. Едноокия ме сръчка.
— Сигурен ли си, че не можеш да направиш нещо за него, Знахар? Ако му се прецакат дробовете, всички ще го отнесем.