Но Гоблин не беше приключил. След като задуши до смърт всички, които не бяха вече избити или приятелски настроени, накара въжетата си да се прехвърлят през границата.
— Няма свидетели — увери ме Едноокия, сляп за проклетите гарвани. После се обърна към Гоблин. — И какво е намислила дребната жаба?
— Моля?
— Въжетата. Това не беше моментна идея, Знахар. Омагьосването на толкова дълга нишка отнема месеци. А и знам кого е имал предвид. Достатъчно време бях шибаният добричък, учтив и многострадален Едноок. Ръкавиците явно са хвърлени. Ще си отмъстя преди дребното копеленце да ме е сгащило неподготвен.
— Предварително отмъщение? — Всъщност типична за черния магьосник идея.
— Казах ти, че крои нещо. Няма да се мотая и да чакам…
— Питай Хриптящия какво да правим с телата.
Водачът ни каза да ги заровим дълбоко и много да се постараем в замаскирането на изкопите.
— Проблем — каза Господарката. — Както и да го погледнеш.
— Животните са отпочинали. Ще надбягаме опасността.
— Дано. Иска ми се… — Усетих нещо в гласа й, но не можах да доловя какво. Чак по-късно разбрах. Носталгия. Мъка за родния дом. Копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.
Гоблин кръсти новите ни водачи Смотаняка и Идиота. Въпреки недоволството ми имената им останаха.
Прекосихме саваната за четиринадесет дни без премеждия, въпреки че Хриптящия и двамата К’лата се паникьосваха всеки път, когато вятърът довееше звук на далечни барабани.
Съобщението, от което се бояха, така и не пристигна, докато не влязохме в скалистата пустиня на юг. Тогава и двамата водачи помолиха да ги включим в отряда. А допълнителното копие си е допълнително копие.
— Барабаните обявиха, че тези двамата са извън закона — каза ми Едноокия. — А какво казаха за нас, не мисля, че искаш да знаеш. Ако някога решиш пак да тръгнеш на север, ще трябва да си търсиш друг път.
Четири дни по-късно устроихме лагера си на височина с изглед към голям град и широка река, течаща на югоизток. Бяхме стигнали до Геа-Ксле, на осемстотин мили под екватора. Устието на тази река, намиращо се на още хиляда и шестстотин мили на юг, представляваше краят на света според картата, която си направих в Храма на Пътника. Последното отбелязано на нея място, при това с неособена точност, беше Троко Талио.
След като установих, че всичко с лагера е наред, тръгнах да търся Господарката. Намерих я на една висока скала. Но вместо да се наслаждава на гледката, тя съсредоточено се взираше в метална чаша. За момент ми се стори, че вътре виждам искри. След това тя ме усети, вдигна очи и се усмихна.
Когато погледнах отново, в чашата нямаше нищо особено. Трябва да съм си го въобразил.
— Отрядът расте — каза тя. — Откак напуснахме Кулата, привлякохме още двадесетина.
— Да… — Седнах на камъка и се загледах в града. — Геа-Ксле.
— Където Черният отряд навремето е служил. Но пък той къде ли не е служил?
Засмях се.
— Така е. Мотаем се из собственото си минало. Ние сме издигнали сегашната династия на власт. И когато сме напуснали, е било без обичайното напрежение. Какво ли ще стане, ако влезем с Мъргън, високо вдигнал флага ни?
— Сещам се само за един начин да разберем. Нека опитаме.
Погледите ни се срещнаха. Многозначителността се спусна около нас. От онзи момент измина доста време. Избягвахме подобни ситуации, вероятно заради някаква закъсняла младежка срамежливост и чувство за вина.
Слънцето заляза и озари небето с пламъците си. Единственият огън за вечерта.
Просто не можех да забравя коя е била някога.
Тя ми се сърдеше. Но го прикриваше добре и заедно гледахме как градът навлича нощните си одеяния. Козметична процедура, достойна за застаряващи принцеси.
Нямаше нужда Господарката да хаби енергия да ми се ядосва. Справях се чудесно и сам.
— Странни звезди на странно небе — забелязах. — Съзвездията вече са съвсем шантави. Още малко и ще започна да се чувствам като в друг свят.
Тя само изсумтя.
— Повече от сега, де. По-добре да се разровя из Аналите и да видя какво казват за Геа-Ксле. Не знам защо, но това място ме притеснява.
Което беше истина, но го осъзнах току-що. Странно. Обикновено хората ме тормозят, не местата…
— Защо наистина не го направиш? — Можех почти да я чуя как си мисли „Отиди да се криеш в книгите си, във вчерашния си ден. Аз ще си остана тук да гледам днес и утре в очите“.