— Трябва да е било някаква илюзия от луната — казах накрая. — По-добре вече се прибирай. Искам да потеглим рано сутринта.
— Добре — отвърна, а в гласа й личеше тревога.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Просто се чувствам изгубена.
Знаех какво има предвид.
На връщане се натъкнах на Гоблин и Едноокия, които се изкачваха внимателно. Магически светулки танцуваха в свитите им шепи, а в очите им видях истински страх.
16.
Войната на Уилоу
Уилоу бе зашеметен. Нещата всъщност вървяха малко или много по начина, по който се очакваше. Талианците отстъпиха териториите си отвъд реката, без дори да вдигнат пръста си, за да дадат отпор. Армията на Сенчестите прекоси реката и отново не срещна съпротива. Раздели се на четирите си съставни елемента. Без изправящи се насреща им противници, тези сили се разделиха на отряди, които започнаха да грабителстват. Плячката беше толкова добра, че цялата дисциплина се срина.
Изведнъж Талианците започнаха да очистват малките групички навсякъде едновременно. Нашествениците изгубиха хиляда човека преди изобщо да разберат, че става нещо. Бесния Корди измисли тази тактика и твърдеше, че имитира идолите си — Черния отряд. Когато враговете се обединиха в по-големи групи и продължиха заниманията си, той започна да организира капани и засади. На два пъти дори успя да примами цели отряди в специално построени за целта малки градчета, които после изгаряше около тях. Третия път, когато се опита да го направи обаче, нашествениците не лапнаха стръвта. Неговите твърде самоуверени Талианци го отнесоха. Ранен, Корди върна силите си в Талиос, за да размишлява над непостоянството на съдбата.
Междувременно Уилоу обикаляше около източните Талиански територии заедно с Пушека и две хиляди и петстотин доброволци, стоейки в постоянна близост до командващото ядро на врага. Опитваше се да изглежда все едно ще се превърне в бич за нашествениците в мига, в който сгрешат. Но Пушека нямаше намерение да се бие и беше толкова упорит, че дори самият Уилоу се изкушаваше да започне да мрънка.
Магьосникът твърдеше, че чакал нещо да се случи. Не казваше обаче какво.
Кинжала се озова на юг сред териториите, отстъпени без бой около Главната Река. Очакваше се да обедини местните и да възпрепятства преминаването на пратеници през реката. Лесна работа. Мостове нямаше, а местата, където можеше да се пресече, бяха само четири. Пък и Господарите на сенките си имаха други грижи и явно не забелязваха. Никой не заподозря нищо. Или пък си мислеха, че липсата на новини е добра новина.
И тогава това, което Пушека чакаше, най-сетне се случи.
Както казваше и Кинжала, Талиос с неговите свещеници беше като нива, нападната от скакалци. В града съществуваха три основни религии без каквато и да е хармония помежду им. И всяка си имаше отцепници, фракции и подчинени култове, враждуващи помежду си, когато не бяха заети да воюват с другите. Талианската култура беше центрирана около различията на култовете и опитите на свещениците да вземат преднина пред останалите. Повечето хора от нисшите класи обаче не членуваха никъде. Особено в провинцията. Същото се отнасяше и за управляващия род, който не биваше да си навлича врагове сред никоя от фракциите, ако искаше да се задържи на власт.
Старият магьосник беше чакал някой от висшестоящите духовници да реши, че може да спечели престиж за групировката си, като излезе и се нахвърли на нашествениците, с които никой друг не искаше да се бие.
— Естествено нищо друго, освен цинична политическа маневра — каза магьосникът на Уилоу. — Прабриндрахът чака от много отдавна шанса да покаже на всички какво става, когато някой не прави каквото му е наредено.
И той наистина им показа.
Един свещеник най-сетне достигна до гениалното умозаключение. Накара петнадесет хиляди човека да си мислят, че могат да се справят с обучени и опитни професионалисти. След това изведе тълпата навън в търсене на нашественици. Намирането им не представляваше проблем. Командирът на Сенчестите реши, че точно това чака и той. Предишните му завоевания също бяха добити чрез една голяма битка.
Уилоу, Пушека и неколцина други стояха на върха на хълм, където и двете страни можеха да ги виждат, и прекараха цял следобед в наблюдение как две хиляди души осъществяват масово клане над петнадесет хиляди. Талианците, които избягаха, успяха основно защото нашествениците бяха твърде изморени, за да ги гонят.