За момент Едноокия като че ли щеше да направи кавга. За щастие го преглътна и само кимна учтиво.
— Ако ще го правим, да го правим, Знахар.
— Потегляме — наредих аз. Не знаех какво имат предвид, но когато искат, могат да направят голяма шарения.
Магьосниците поеха водачеството, Мъргън ги следваше на няколко крачки с развяващото се знаме. Останалите се наредихме в обичайната редица, като аз и Господарката отново яздехме рамо до рамо и водехме допълнителните животни. За момент видях блестящите голи гърбове на Смотаняка и Идиота и си помислих, че най-накрая имаме истинска пехота.
В началото пътеката беше тясна, стръмна и с остри завои, но след около една миля започна да се разширява, докато накрая почти се превърна в път. Подминахме няколко колиби, които очевидно принадлежаха на овчари, но не бяха дори наполовина толкова бедни и примитивни, колкото можеше да се очаква.
Стигнахме до долната част на седловината, която Гоблин спомена, и шоуто започна. Представляваше почти точно онова, което описа.
Едноокия плесна няколко пъти с ръце и резултатът бяха трещящи гръмотевици високо в небесата. След това постави длани на бузите си и из въздуха също толкова силно закънтя тромпет. Междувременно Гоблин направи нещо, което изпълни седловината с черен дим, от който бликнаха злокобни на вид, но иначе безобидни пламъци. Прекосихме ги безпрепятствено. Изкуших се да наредя да преминем в галоп и да кажа на магьосниците да накарат конете да издишват огън и да мятат мълнии от очите си. Удържах се. Исках да влезем триумфално, но не и да изглежда като обявяване на война.
— Това трябва да ги впечатли поне малко — казах аз, докато гледах мъжете да излизат от пламъците и как дори обикновените коне се изправят на задни крака.
— Ако не ги изплаши до смърт, разбира се. Трябва да внимаваш повече колко разкриваш, Знахар — предупреди Господарката.
— Тази сутрин се чувствам смел и невнимателен. — Което може би не беше съвсем на място след пълната ми липса на смелост и невниманието предната нощ. Но тя не зачекна темата.
— Говорят си за нас. — Посочи побитите от двете страни на пътя наблюдателни кули. Намираха се на около триста метра от нас. Нямаше начин да ги заобиколим и трябваше да минем точно в сянката на евентуалната смърт, дебнеща вътре. На върховете им стърчаха хелиографи, които пускаха непрекъснати съобщения един към друг, а вероятно и към града.
— Надявам се да казват нещо мило в стил „Супер! Момчетата се върнаха!“ — Достатъчно близо бяхме, за да виждам мъжете горе. Не изглеждаше да се подготвят за битка. Двама дори бяха седнали на парапета с веещи се във въздуха крака. Друг пък, който реших, че трябва да е офицерът, се беше навел с единия крак върху парапета и ни оглеждаше спокойно.
— Горе-долу така щях да изглеждам и аз, ако подготвях особено гаден капан — измърморих.
— Не всички имат змийските ти представи за съществуване, Знахар.
— Нима? Доста простички и почтени са в сравнение с някои, за които се сещам в момента.
Тя ми хвърли един от някогашните си Бясната-Господарка убийствени погледи.
Едноокия го нямаше, за да се обади, така че го заместих:
— Да, да, змиите вероятно са по-умни от теб, Знахар. Единствената опасност, която специално търсят, е храната им.
Приближавахме едната кула, докато двамата магьосници и Мъргън вече бяха преминали от другата й страна. Вдигнах шапка в приятелски поздрав.
Офицерът се протегна, взе нещо до себе си и го хвърли долу. Падаше точно към мен, затова се пресегнах и го грабнах във въздуха.
— Какъв атлет! Предлагам две от три!
Погледнах плячката си.
Представляваше черна пръчка, дебела около четири сантиметра и дълга към тридесетина. Беше издялана от някакво тежко дърво, изографисана от горе до долу с неразбираеми драскулки.
— Проклет да съм!
— Ще стане, вероятно. Та какво има?
— Офицерски жезъл. Никога преди не съм виждал такъв. Но се споменават навсякъде из Аналите по повод падането на Шам. Това е някакъв тайнствен изгубен град нейде из платото, което току-що прекосихме.
Вдигнах жезъла в повторен поздрав към мъжа горе.
— Отрядът е бил там?
— Там се озовали след напускането на Геа-Ксле. Капитанът така и не намерил сребърната си планина. Вместо това се натъкнал на Шам. За този период Аналите са много объркани. Очевидно народът на Шам бил някаква изгубена раса от бели хора. Оказва се, че три дни след като отрядът попаднал на града, същото направили и прадедите на Смотаняка и Идиота. Нахъсали се по някакъв религиозен повод и се нахвърлили върху белите дяволи. Първата вълна изтребила почти всичко живо, включително и повечето офицери на отряда, преди да се справим с тях. Тези, които оцелели, потеглили на север, защото от юг ги притискала друга група диваци и им пречела да се върнат тук. Тогава за последно се споменават и жезлите.