Единственото, което тя отговори, беше:
— Те са знаели, че идваме, Знахар.
— Да. — Мистерия. Не обичам мистериите. Но пък беше само една от многото такива, а вероятно повечето така и нямаше да изплуват с корема нагоре, за да ги огледам обстойно.
По пътя след кулите, на около четвърт миля, стояха двама души, които очевидно ни чакаха. Околността беше доста оголена като за място в непосредствена близост до град. Може би почвата беше бедна. На север и юг имаше достатъчно зеленина. Един от двамината подаде на Едноокия старо знаме на отряда. Нямаше съмнение, че е такова, макар да не разпознах нито един от ордените по него. Беше ужасно прокъсано, но това не ме изненада, имайки предвид колко години е оцеляло.
Какво, по дяволите, ставаше?
Едноокия се опита да завърже разговор с тях, но щеше да постигне по-голям успех с някой камък. Те обърнаха конете си и се отправиха към градската порта. Магьосникът ме погледна въпросително и аз му дадох знак да ги последваме.
Отряд от дванадесет души ни посрещна с почести, когато преминахме през портата. Но наоколо нямаше жива душа. Докато се движехме по улиците на града, отвсякъде ни обкръжаваше само тишина, а хората спираха, за да зяпат бледоликите странници. Господарката сигурно привличаше половината от вниманието.
Заслужаваше си го. Изглеждаше зашеметяващо. Много зашеметяващо. Черно и прилепнало облекло определено й подхождаше. Просто имаше подходящото тяло, за да си го позволи.
Водачите ни отведоха до казарми и конюшня. Основната сграда беше поддържана, но очевидно отдавна неизползвана. Явно се очакваше да се чувстваме като у дома си. Добре.
Двамцата се стопиха някъде, докато разглеждахме мястото.
— Е, добре де — каза Гоблин, — кога ще докарат танцьорките?
Нямаше танцьорки. Всъщност нямаше почти нищо, освен ако броим очевидното безразличие. Накарах всички да стоят в комплект до края на деня, но не се случи нищо. Поставени на рафта и забравени. На следващата сутрин изпратих двете ни най-нови попълнения, заедно с Едноокия и Хриптящия, с мисията да открият транспорт, който да ни спусне надолу по реката.
— Току-що пусна лисицата да търси ново резе за кокошарника — оплака се Гоблин. — Трябваше да ме оставиш да отида с тях, за да го държа в правия път.
Мускуса избухна в истеричен смях.
Аз също се засмях, но успях да задържа останалото вътре.
— Не си достатъчно кафяв, за да се слееш с тълпата, приятел.
— Оф, по дяволите! Направи ли си труда да погледнеш навън, откак сме дошли? Наоколо е пълно с бели хора, безстрашни водачо.
Хагоп се присъедини към нас.
— Прав е, Знахар. Не е чак пълно, но видях неколцина.
— Откъде, по дяволите, са дошли? — промърморих аз и отидох до вратата. Блясъка и Свещаря се отдръпнаха от пътя ми. Стояха наоколо, за да се хвърлят върху всеки, който се опита да нахлуе изненадващо. Излязох навън, облегнах се на варосаната стена и задъвках стрък киселец, растящ между камъните.
Да, момчетата бяха прави. Двама бели — стар мъж и жена на около двадесет и пет точно преминаваха по улицата. Направиха се, че не ме виждат, докато зяпаха всички наоколо.
— Гоблин! Докарай си задника тук.
Той дойде намусен.
— Какво?
— Искам дискретно да погледнеш натам. Виждаш ли стар мъж и по-млада жена?
— Белите ли?
— Да.
— Виждам ги. И какво за тях?
— Срещал ли си ги и преди?
— На моята възраст всеки изглежда сякаш съм го виждал някога. Но ние никога не сме прекосявали тази част на света. Може би просто приличат на някой друг. Жената със сигурност…
— Хмм. При мен е обратното. Нещо в начина, по който се движи мъжът, бие тревога…
Гоблин също си откъсна киселец. Докато го гледах, двойката изчезна. За сметка на това към нас приближаваха трима черни, които с вида си просто крещяха „неприятност“.