Тези гадове бяха като Паяци-вълци1. Странноприемницата явно представляваше база, където набелязваха жертвите си, но мръсната работа вършеха на пътя.
В самата сграда цареше пълна тишина. Разгледахме мъжете вътре, както и няколкото жени, които изглеждаха похабени от прекомерна употреба. Никак не бяха убедителни. Странноприемниците извън градове обикновено се ръководят от семейства, изобилстващи от деца и стара рода, с всичките им разправии и странности. Нищо от това го нямаше в картинката. Само сурови мъже и долнопробни жени.
До кухненската врата имаше голяма маса. Седнах на нея с гръб към стената, а Господарката се настани до мен. Усещах гнева й. Не беше свикнала да я гледат по начина, по който го правеха тези мъже. Оставаше си невероятно красива въпреки мръсотията от пътищата и дрипите, така че не се учудвах на погледите.
Поставих длан върху нейната — по-скоро за да я усмиря, отколкото собственически.
Закръглено момиче на около шестнадесет години с кравешки и изпълнени с мъка очи дойде, за да ни пита колко сме, какво искаме да ядем, какви са предпочитанията ни за стая, дали да ни стоплят вода за къпане, колко смятаме да останем и какъв е цветът на парите ни. Направи го апатично, но безпогрешно, сякаш без да се надява на каквото и да е, просто се страхуваше от последствията, ако сбърка. Предположих, че е част от семейството, на което принадлежеше по право странноприемницата.
Подхвърлих й златна монета. Имахме много, защото преди да напуснем Могилните земи, ограбихме някои определени съкровищници. Блясъкът на въртящата се монета разпали доста неприятни, но познати искри в очите на мъжете, които се преструваха, че не гледат.
Едноокия и останалите влязоха и си придърпаха столове. Малкият черен мъж прошепна:
— В горите е настанало голямо оживление. Имат планове за нас. — В лявото ъгълче на устата му се оформи така познатата ми жабешка усмивка. Предположих, че той си има собствени кроежи. Много обича да кара лошите момчета сами да си правят засада.
— Има си планове и планове — отговорих. — Ако тези наистина са бандити, ще ги оставим да се обесят сами.
Той поиска да разбере какво имам предвид, защото моите собствени машинации често бяха по-гадни дори от неговите. Така е, защото губя всякакво чувство за хумор и просто ставам максимално отвратителен.
Станахме преди зората. Едноокия и Гоблин използваха една от любимите си магии, за да приспят всички останали в странноприемницата — дълбок, непробуден сън. След това се измъкнаха, за да повторят номера и в гората. Останалите подготвихме животните и екипировката си. Имах малка разправия с Господарката. Тя настояваше да направя нещо за жените, които бандитите държаха в плен.
— Ако се опитвам да поправя всяка злина, на която попадна, никога няма да стигнем до Катовар.
Тя не отговори и след минути вече бяхме на път.
Едноокия твърдеше, че вече сме близо до края на гората.
— Това място изглежда не по-лошо от кое да е друго — казах аз. Тримата с Мъргън и Господарката тръгнахме към дърветата на запад от пътя. Хагоп, Мускуса и Гоблин поеха на изток. Едноокия просто се обърна и зачака.
Не правеше нищо очевидно. Гоблин също беше зает да се приготвя.
— А ако не дойдат? — запита Мъргън.
— Значи предположението ни е грешно и те не са престъпници. Ще им изпратим извинение по вятъра.
После за известно време настана мълчание. След малко отидох да проверя пътя. Едноокия вече не беше сам. Половин дузина конници стояха зад гърба му. Сърцето ме заболя, защото призраците бяха все мъже, които бях познавал — стари другари, отдавна мъртви.
Оттеглих се обратно сред дърветата, по-разтреперан, отколкото очаквах да бъда. Но емоционалното ми състояние не се подобри, защото слънчев лъч проби през покривката на дървесните корони, за да разкрие навсякъде около мен още мъртви приятели. Те чакаха с готови оръжия и щитове, както подобава на призраци.
Всъщност това не бяха истински привидения, освен в собствения ми ум. Просто илюзии, създадени от Едноокия. А от другата страна на пътя Гоблин рисуваше свой собствен сенчест легион.
Ако им се предоставеше време, тези двамата ставаха доста добри артисти.
Сега нямаше съмнение дори коя е Господарката.
— Чувам копита — казах ненужно. — Идват.
Стомахът ми се обърна. Дали не заложих всичко само на вътрешното си чувство? Сгрешил ли бях? Ако решаха да се бият… Или стъпеха ли Гоблин и Едноокия погрешно…
1