— Мисля, че ще ми хареса с вас, момчета.
Сграбчих Едноокия за яката и го вдигнах от пода.
— А какво стана с проклетата лодка? — Поразтърсих го. — Пратих ви навън, за да наемете шибана лодка, не да купувате говорещи твари.
Да, един от онези трисекундни изблици на ярост, които ми се случват твърде рядко, но пък са достатъчно бурни, за да се проявя като пълен задник. На баща ми често му се случваше. Когато бях по-малък, гледах да се крия под масата, докато отминат.
Поставих Едноокия обратно на пода. Определено го бях стреснал.
— Намерих лодка. Потегля вдругиден след изгрев. Не успях да уредя частно пътуване, защото не можехме да си позволим нищо, което да е достатъчно голямо, за да пренесе всички ни плюс конете и каретите, ако ще сме единственият му товар. Накрая сключих сделка.
Импът Жабешко лице се криеше зад Хриптящия, стиснал крака му и надничайки като уплашено дете. При все това ми се струваше, че ни се подиграва.
— Добре, съжалявам, че избухнах. Кажи ми за тая сделка.
— Върши ни работа само до така наречения Трети Водопад. Място, което се намира на осемстотин и шейсет мили надолу и лодките не могат да минат през него. Следват осем мили път по суша, след което трябва да наемем нова лодка.
— Без съмнение до Втория Водопад.
— Аха. Така или иначе първият превоз ще ни е безплатен, плюс храна и подслон, ако ги охраняваме.
— О, стражи. И за какво са им стражи? При това толкова много?
— Пирати.
— Ясно. Тоест щяхме да се бием дори и да си плащахме.
— Вероятно.
— Огледа ли добре коритото? Може ли да се защитава?
— Да. За няколко дни ще го превърнем в плаваща крепост. Най-голямата шибана баржа, която някога съм виждал.
В главата ми зазвъняха звънци.
— Ще я огледаме пак сутринта. Всички. Звучи твърде добре, за да е истина, което вероятно значи, че не е.
— И аз така реших. Това беше и една от причините да купя Жабешкото лице. Мога да го пратя да се промъкне и да огледа. — Той се изхили и хвърли поглед към Гоблин, който се беше свил в ъгъла — без съмнение, за да планира ужасяващото си възмездие. — А и с Жабока наоколо не се налага да хабим пари по водачи и преводачи. Той може да върши цялата работа сам.
— Нима? — вдигнах вежди.
— Точно така. Виждаш ли, и аз правя по нещо полезно от време на време.
— Заплашително, да… И казваш, че импът е готов?
— Колкото изобщо може да бъде.
— Елате навън да поговорим насаме. Имам десетина задачи за него.
18.
Баржата
Заведох групичката до брега още преди слънцето да се е подало иззад хълмовете отвъд реката. Градът още дремеше, като се изключат рехавите групички хора, насочили се в нашата посока. С приближаването ни към реката ставаше все по-зле. А брегът изглеждаше като разбунен кошер.
Имаше и гарвани.
— Явно са се занимавали цяла нощ — казах аз. — Коя е нашата, Едноок?
— Онази голямата ей там.
Насочих се в указаната посока. Баржата определено беше чудовищна. Гигантска дървена обувка, пригодена да се движи основно по течението. Пътуването по тромава река като тази щеше да е бавно.
— Изглежда нова.
Оказахме се насред остров от тишина и вперени погледи. Опитах се да разчета израженията на работниците, които подминавахме. Не видях кой знае какво освен леко притеснение. Забелязах обаче няколко въоръжени мъже с пропорциите на ония, които ме посетиха вчера, товарещи стоките на някои от по-малките баржи. Позагледах и хамалите, сновящи по нашия кораб.
— И за какво е дървото?
— Моя идея — отвърна Едноокия. — За да построим укрепления. Единствената им защита срещу нападение със стрели беше брезентово покривало. Изненадан съм обаче, че ме послушаха и си направиха труда да похарчат пари за това. Може да са приели и останалите ми предложения. Ако е така, ще сме наред.
— Не бих бил изненадан. — Вече бях сигурен, че пристигането ни не просто е било очаквано, но и вместено в плановете на цял един град. Пиратското нашествие вероятно бе повече от дребен проблем. И тези симпатяги искаха да го премажат с удар, използвайки група лесно прежалими авантюристи.
Не ми стана ясно защо са решили, че трябва да разиграват представление. В крайна сметка това ни е работата. А и ни беше на път.