Голямата надежда от север, това сме ние.
— Не знам какво да кажа — погледнах към Едноокия.
— Нека тогава аз ти споделя нещо, Знахар. Не можеш да откажеш на тия момчета.
Нямах и намерение. Пиратите, за които никой не споменаваше кой знае какво, ми звучаха все по-гадно. Без някой да го е казал директно, аз започвах да си мисля, че разполагат с някаква мощна магия за в случай, че нещата излязат от контрол.
— И защо не?
— Те са сериозни. Религиозно сериозни. Ще направят нещо болно — например да се хвърлят на мечовете си, защото Капитанът ги е сметнал за недостойни да се присъединят към отряда.
— Стига де.
— Сериозен съм. При тях всичко е на религиозна основа. Ти винаги говориш за старите обичаи. Когато знамето е било наше божество и така нататък. Е, те са отишли в обратна посока на тази, която сме поели ние. Отрядът, потеглил на север, се превърна в обикновена сбирщина главорези. Децата, които са изоставили тук, са ги обожествили.
— Страшничко…
— По-добре повярвай, така е.
— Скоро ще се разочароват от нас. Аз съм единственият оцелял, който взема традициите насериозно.
— Бабината ти трънкина, Знахар. Да се вманиачаваш по външния вид и да биеш барабана за старите дни далеч не е всичко. Трябва да намеря малкия кретен Гоблин и да видя дали може да спре да се мръщи достатъчно дълго, за да измислим как ще го направим този номер. По дяволите! Пиратите знаят всичко, което става тук. Може пък репутацията ни да ги накара да ни оставят да преминем.
— Мислиш ли? — Звучеше ми като добра идея.
— Не. Жабешко лице! Ела тук. Ох, държи се точно като малко дете. Жабок, искам да стоиш плътно залепен за Знахаря. Ще правиш каквото ти нареди, все едно, че съм аз. Ясно? Ако не ме слушаш, ще те напляскам.
Въпреки всичките си качества, импът имаше акъл на петгодишен. С присъщата за съответната възраст способност да се съсредоточава. Каза на Едноокия, че ще слуша и ще ми помага, но не очаквах да е особено лесно.
Слязох на кея и приех тридесет и двете нови попълнения в нашето скромно братство. Могаба беше толкова щастлив, че очаквах да ме прегърне.
Адски впечатляващи тридесет и двама мъже, всеки от които огромен, но пъргав и бърз като котка. Ако наистина бяха просто нечистокръвните синове на преминалия някога Черен отряд, как ли трябваше да са изглеждали нашите предци?
Веднага след като ги заклех Могаба ме попита дали може братята му да пазят останалите лодки. За да разказват после на децата си, че са последвали поклонението до Третия Водопад.
— Разбира се. Защо не?
От Могаба и хората му ми се виеше свят. За пръв път откак ме бяха набутали с длъжността, наистина се чувствах като Капитан.
Новобранците се разпръснаха, за да си приберат багажа и да споделят добрата новина. Забелязах, че собственикът на баржата ни наблюдава от палубата. Усмихваше се широко.
За него и сбирщината му нещата се подреждаха чудесно. Мислеха си, че са ни хванали за косата и са ни сложили юзди.
— Хей, Знахар. Блудното ти гадже се завръща.
— И ти ли, Жабок? Може би трябва да те хвърля в реката. — Ако успеех, разбира се. Импът имаше и енергията на петгодишно хлапе.
Забелязах я по вълнението, което предизвикваше. Или липсата му. Откъдето минеше, мъжете спираха работа и започваха да въздишат и да клатят глави с копнеж. И през ум не им мина да подсвиркват, подвикват или да пускат грубиянски коментарчета.
Огледах се наоколо и си харесах жертва:
— Мъргън!
Той се обърна.
— Какво искаш?
— Когато Господарката дойде дотук, й покажи нейната каюта. Съседната стая е за гостите й.
— Но аз мислех…
— Не си прави труда. Просто действай.
След това се изпарих. Още не бях готов за неизбежната битка.
19.
Реката
Нощ по реката. Луната хвърля светли бразди по тъмното огледало на водата. На моменти почти свръхестествено спокойствие, а после какофония като фестивал в самия Ад: ръмжене на крокодили, крякане на петдесетина вида жаби, рев и гракане на птици, сумтене на носорози… и само боговете знаят още какво.
А да, и бръмчащи насекоми. Проклетите буболечки бяха почти толкова гадни, колкото в джунглата. А в мочурливите земи на юг вероятно щеше да стане и по-зле. Твърдеше се, че реката се движи бавно през блато, широко между десет и осемдесет мили и дълго около триста. Тук западният бряг все още изглеждаше обитаван. Източният — почти див. А хората, които ни наблюдаваха от малки лодки в устията на тресавища и поточета, ми се струваха по-зле поддържани дори от земята наоколо.