— Наивно вярвах, че ще има някой, който да се грижи за мен.
— Размекваш се, човече — каза Кинжала. — Скоро ще ти се прииска и да наемеш някой да се бие вместо теб, когато дойдат неприятности.
— Звучи чудесно. Достатъчно сме го правили самите ние за други, нали, Корди?
— Донякъде.
Екипажът избута лодката до течението, което толкова надолу по реката почти не съществуваше. Вдигнаха лененото платно и се насочиха на север. Попътният вятър беше добър. Движеха се горе-долу със скоростта на спокоен мързелив ход. Доста бавно. Но и никой не бързаше.
— Не ми е ясно защо трябва да започваме сега — каза Уилоу. — Не можем да стигнем, където иска тя — бас ловя, че реката отвъд Третия Водопад все още е блокирана. Не можем да минем през Треш. Аз и не държа, де.
— Пък аз си мислех, че ще продължиш с екскурзията — отвърна Корди.
— Спомнил си е, че в Геа-Ксле го очакват с отворени обятия — каза Кинжала. — Лихварите необяснимо защо нямат чувство за хумор.
Отне им две седмици да стигнат Каторс точно под Първия Водопад. Почти през цялото време не видяха Пушека или Радишата. Междувременно се измориха до смърт от екипажа, който беше най-досадната сбирщина от речни плъхове, която някога се е пръквала. И всички си бяха чичовци, бащи, братя и синове един на друг, така че никой не смееше да се отпусне пред останалите. Радишата не ги оставяше да спират през нощта. Смяташе, че все някой ще реши да се разприказва и целият свят ще разбере кой пътува по реката без въоръжена стража.
Това нарани чувствата на Уилоу от няколко различни гледни точки.
Първия Водопад беше препятствие за навигацията само от обратната страна на реката. Течението се носеше твърде бързо за платна или гребла, а бреговете изглеждаха твърде далечни и тинести, за да ги подминат безпрепятствено. Радишата нареди да оставят кораба и екипажа му да ги чакат в Каторс, а групата измина километровия преход до Дадиз отвъд Водопада пеша.
Уилоу наблюдаваше баржите, спускащи се в обратна посока, яздейки течението, и се угнетяваше все повече и повече.
Кинжала и Корди само се смееха.
Радишата нае нов кораб за пътуването до Втория Водопад. Двамата с Пушека престанаха да се крият от хорските погледи. Смятаха, че са твърде далече от Талиос, за да ги разпознаят. Първия Водопад се намираше на повече от четиристотин мили северно от града.
На половин ден път от Дадиз Уилоу се присъедини към Корди и Кинжала на предната палуба.
— Забелязахте ли онази групичка кафявокожи в града? Които ни наблюдаваха?
Корди кимна. Кинжала изсумтя потвърждение. Уилоу отвърна:
— Страхувах се, че е само въображението ми. А може би ще ми се прииска да е било. Не ги познах. Вие, момчета?
Корди поклати отрицателно глава, Кинжала само каза „не“.
— Ама вие двамата ще ме удавите с приказки…
— Откъде ще ни познават, че да ни следят, Уилоу? Които и да са. Единственият, който знае къде отиваме, е Прабриндрахът Драх, а дори и той няма представа защо.
Уилоу започна да казва нещо, след това реши, че е по-добре да си замълчи и да помисли. След минута изсумтя.
— Господарите на сенките. Те биха могли да научат някак.
— Да, възможно е.
— Мислиш ли, че ще ни създадат проблеми?
— Ти какво би направил на тяхно място?
— Да, правилно. По-добре да вървя да досаждам на Пушека. — Магьосникът можеше да се окаже ключов за измъкването им. Той твърдеше, че Сенчестите не знаят за него. Или ако подозираха, нямаха точна представа доколко е способен.
Пушека и Радишата се бяха настанили удобно в сянката на платното и наблюдаваха мързеливата река. А Уилоу трябваше да признае, че тя наистина изглеждаше красиво. Дори тук бе широка половин миля.
— Пушек, приятелче, може би имаме малък проблем.
Магьосникът спря да дъвче гадостта, която размотаваше из устата си цяла сутрин. Изгледа Лебеда с присвити очи. Стилът на Уилоу започваше да му дотяга.
— В Дадиз имаше някакви странни момчета — ниски, кафяви, слаби и сбръчкани, които ни наблюдаваха. Питах Кинжала и Корди, те също са ги видели.
Пушека се обърна към жената. Тя се вторачи в Уилоу:
— Да не е някой от многобройните ви врагове на север?
Той се засмя.
— Хей! Аз нямам врагове. Не. А като тези момчета от Розоград до Талиос други няма. Никога не съм виждал подобни на тях. Което значи, че не търсят мен.