Наблюдавах мирните граждани иззад щитовете. Тук-таме забелязах дребни кафяви мъже, които сякаш не бяха толкова очаровани от пристигането ни.
— За тези момчета ли говореше? — запитах Едноокия.
Той ги изгледа лошо, после поклати глава.
— Нашите трябва да са в онази посока. А, ето ги. Странно.
Видях какво има предвид. Мъж с дълга руса коса. Какво, по дяволите, правеше тук?
— Дръж ги под око.
Събрах Могаба и Гоблин, както и групичка от мъже, които изглеждаха сякаш всяка сутрин закусват с невръстни дечица, и отидох на съвещание с управниците на конвоя. Те обаче ме изненадаха. Не само, че не спориха за плащането на таксата, която бяхме уговорили, но и отпуснаха малко екстра от името на всяка от баржите. След това събрах по-важните си подчинени и им казах:
— Да се разтоварваме и да хващаме пътя. От това място ме побиват тръпки.
Двамата магьосници се заоплакваха. Стандартно положение. Искаха да останат и да купонясват.
В крайна сметка обаче се присъединиха, когато черната желязна карета с огромните жребци и знамето на отряда се понесе по кея. Голямото тържество и радостта угаснаха за около секунда. Така и очаквах да стане.
Празни изражения наблюдаваха незабравимото знаме да преминава.
Треш е бил от противниковата страна, когато за последно сме служили тук при Гоус. Предшествениците ни много стабилно са ги наритали. Толкова здраво, че още ни помнеха, въпреки че Гоус отдавна не съществуваше.
Спряхме на един открит пазар откъм южния край на града. Могаба прати двама от лейтенантите си за провизии. Гоблин изтрещя нанякъде с писукане, защото Едноокия беше насъскал Жабешкото лице да го следва навсякъде и да имитира до съвършенство всеки негов жест и дума. В момента импът стоеше зад него и изглеждаше дълбоко замислен. Мускуса, Хагоп и Свещаря се опитваха да разнищят детайлите по обирането на залозите за най-точно предсказание кога Гоблин ще успее окончателно да се справи с предизвикателството на черния магьосник. Проблемът идваше от точната дефиниция на думата „окончателно“.
Едноокия наблюдаваше споровете с блага и същевременно самодоволна усмивка на човек, достигнал трансцендентното. Нар се мотаеха наоколо, стараейки се да се докарват колкото се може по-злокобно военни. Все още изглеждаха малко озадачени от това, че стандартите на повечето от останалите в отряда далеч не бяха толкова принципни, колкото се очакваше от тях. На реката обаче не останаха разочаровани от нас.
Едноокия се дотътри до мен:
— Онези хора пак ни зяпат странно. Вече съм ги отделил от останалите. Четирима мъже и жена.
— Подбери ги и ги доведи тук. Да видим какво имат наум. Къде е Хриптящия?
Черното джудже посочи, след това изчезна. Когато приближих Хриптящия, осъзнах, че десетина от хората ми ги няма. Едноокия не искаше да поема рискове.
Казах на бившия водач да предаде на Могаба, че все пак не искаме да се запасяваме за шестмесечна кампания. Трябваше ни само малко храна, колкото да изкараме до Втория Водопад. Усуквахме го напред и назад, докато Могаба се бореше с езика на Градовете на скъпоценните камъни, който вече беше започнал да разбира. Умен и наблюдателен човек. Харесвах го. Достатъчно гъвкав да осъзнава, че не е толкова странно нашите две версии на отряда да се различават толкова много. Все пак бяха съществували отделно цели два века. Опитваше се да не съди прибързано.
Аз също.
— Хей, Знахар. Ето ни.
Едноокия дойде, захилен като опосум, и водеше улова си. Тримата млади мъже, двама от които бели, бяха много изненадани. Жената пък изглеждаше бясна. За сметка на това възрастният мъж сякаш витаеше някъде из облаците.
Хвърлих един поглед на двамата бели мъже, чудейки се как, по дяволите, са се озовали тук.
— Имат ли нещо да кажат?
Могаба се понесе към нас. Замислено огледа черния мъж.
Някъде по това време се оказа, че жената има много за казване. По-тъмнокосият от белите се отдръпна, а русият само се засмя.
— Нека ги препитаме на различни езици — казах аз. — Разполагаме с повечето, които изобщо се говорят на север.
Жабока се пръкна отникъде.
— Пробвай ги на Розоградски, шефе. Имам предчувствие. — След това избръщолеви нещо по посока на по-възрастния мъж. Човекът отскочи на около стъпка от земята. Жабешкото лице се изсмя сподавено. Мъжът го гледаше, сякаш вижда призрак.