Преди да успея да разбера каква вербална атака е провела гадинката, русият заговори:
— Ти ли си капитанът на тая групичка? — Говореше на Розоградски. Разбирах го, но моите познания по езика бяха поръждясали. Не го бях използвал от много отдавна.
— Да. А случайно да владееш и други наречия?
Владееше. Опита няколко. Езикът на Защитника не му се удаваше много, но Розоградският ми беше по-зле. Той попита:
— Какво, по дяволите, ви се е случило, момчета? — И очевидно веднага съжали, че го е казал.
Погледнах към Едноокия. Той сви рамене.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Ъъ, ами идвате по реката. Направили сте невъзможното. От няколко години никой не е пробивал блокадата. Ние с Корди и Кинжала бяхме от последните.
— Просто извадихме късмет.
Той се намръщи. Вероятно вече бе чул историите, които лодкарите разпространяваха.
Могаба каза нещо на един от лейтенантите си. Двамата изучаваха съсредоточено черния мъж — Кинжала. Смотаняка и Идиота, които бяха признали, че са братя и истинските им имена са Нокътя-на-лъва и Сърцето-на-лъва, също се приближиха към него. Това не му хареса. Попитах Сърцето:
— Има ли нещо по-специално в този мъж?
— Може би, Капитане. Може би. Ще ти кажа по-късно.
— Чудесно. — Обратно на езика на Защитника. — Наблюдавахте ни. Искам да знам защо.
Той си имаше подготвен отговор:
— Моите приятели и аз бяхме наети да пренесем дъртата и стареца надолу по реката. Надявахме се, че ще можем да се присъединим към вас, момчета, до Талиос. За допълнителна защита, нали разбирате. — Той погледна към Мъргън и знамето. — Това съм го виждал някъде преди.
— Розоград. А ти кой си? — Колко глупав изглеждам все пак? Може би ми трябва огледало.
— О, да. Съжалявам. Аз съм Лебеда. Уилоу Лебеда. — Той протегна ръка. Не я поех. — Този тук е приятелят ми Бесния Корди. Кордууд. Не питайте. Дори той не знае защо. А това е Кинжала. Занимаваме се със, както бихте го нарекли, свободно наемничество нагоре и надолу по реката. Предимството да си екзотичен. Знаете как е. Вие сигурно сте ходили къде ли не.
Беше разтреперан. Сигурно и с мъчения нямаше да изтръгна признания, но се страхуваше до смърт. Не спираше да хвърля погледи на знамето, каляската, конете, Нар… и да трепери.
Момчето явно представляваше доста неща, които не би си признал. Лъжец със сигурност. Помислих си, че сигурно ще е интересно, дори забавно, да го оставя да се присъедини със сбирщината си. Затова му дадох каквото искаше:
— Чудесно. Можете да дойдете с нас. Докато споделяте задълженията си по защитата и помните кой командва.
Той се разтопи в усмивки.
— Прекрасно. Нямаш проблеми, шефе. — Започна да си бъбри с дружките си. Старецът каза нещо остро, което го накара да млъкне.
— Да не би да изпускам нещо интересно? — запитах Жабока.
— Не, само каза „Успях!“, шефе, и започна да хвали златния си език.
— Лебед. Къде, по дяволите, е тоя Талиос? В моите карти го няма.
— Нека погледна.
Половин час по-късно уточнихме, че Талиос е място, което най-добрата ми карта беше кръстила „Троко Талио“.
— Трого Талиос — бавно произнесе Уилоу. — Това е един чудовищно голям град, наречен Талиос, който заобикаля по-малък — Трого. Официалното име е Трого Талиос, но от години никой не го нарича другояче освен Талиос. Приятно местенце е. Ще ти хареса.
— Надявам се.
— Ще се опита да ти пробута нещо, Знахар — предупреди Едноокия.
Аз се засмях.
— Ще се забавляваме, докато се опитва. Наблюдавай ги. Дръж се приятелски. Разбери каквото можеш. Къде се е запиляла пък сега Господарката?
Прекалено много се притеснявах. Беше съвсем наблизо. Тя стоеше настрана и наблюдаваше новата ни придобивка от различен ъгъл. Повиках я.
— Какво мислиш? — попитах, когато се присъедини към нас. Очите на Лебеда изскочиха, когато успя да я разгледа внимателно. Беше влюбен.
— Нищо особено. Наблюдавай жената. Тя командва. И е свикнала нещата да стават по нейния начин.
— Не сте ли всички такива?
— Циник.
— Второто ми име. До кокал. И ти, любов моя, ме превърна в такъв.
Тя ме изгледа странно, после се усмихна насила.