Чудех се дали някога ще възстановим онзи момент на хълма толкова мили на север.
Точно се придвижвахме обратно към реката, след като бяхме подминали Третия Водопад, когато Уилоу ме догони, докато разхождах коня си. Той изгледа нервно черния жребец и после заобиколи, за да съм между двамата.
— Вие, момчета, наистина ли сте Черния отряд? — попита накрая.
— Единственият и неповторим. Злият, подъл, жесток, гнусен, а понякога дори леко неприятен Черен отряд. Ти никога не си бил в армията, нали?
— Колкото можах по-малко. Човече, последния път, когато слушах за вас, бяхте хиляда. Какво се случи?
— Времената на север са тежки. Преди година бяхме само седем човека. Кога напуснахте империята?
— Много отдавна. Двамата с Корди избягахме от Розоград може би около година след като вие преминахте оттам в преследване на онзи бунтовнически генерал. Тогава още бях само хлапе. Носехме се от едно нещо към друго, но все на юг. И изведнъж се озовахме от другата страна на Морето на страданията. След това се забъркахме в неприятности с имперските власти и трябваше да напуснем пределите на империята. А после продължихме да се мотаем малко тази година, още малко следващата… Събрахме се с Кинжала. И в следващия момент се озовахме тук. А вие, момчета, какви ги вършите на това място?
— Прибираме се у дома. — Нямаше нужда да му казвам повече.
Той така или иначе знаеше доста, щом беше наясно, че пътят ни минава през Талиос, но градът не е крайната ни цел.
— Между другото, във военен отряд не е прието всеки просто да се лепне за командира и да се заприказва с него, когато му скимне — казах изведнъж. — А аз се опитвам да поддържам военния вид на отряда. Така сплашваме селяндурите.
— Да, да. Схванах. Каналния ред и всичко по реда си. Ясно. — И отпраши нанякъде.
Неговият Талиос беше още много далеч. Сметнах, че имаме време да разнищим групичката му дотогава. Така че, защо да бързам?
22.
Талиос
Върнахме се обратно на реката и отплавахме към Втория Водопад. По-бързите рибарски лодки вече бяха разпространили новината, че момчетата се завръщат. Когато преминахме през странното градче Идон, го открихме абсолютно обезлюдено. Не успяхме да мернем жива душа. Отново бродехме из места, където хората помнят Черния отряд и от това се чувствах доста неприятно.
Какво са сторили предшествениците ни тук? В Аналите се говореше за Пастелните войни, но не се казваше нищо за събития с такъв мащаб, че да изпълват с ужас за вечни времена дори наследниците на оцелелите.
След като преминахме Идон и докато търсехме капитан на баржа, който да е достатъчно смел, за да ни пренесе надолу по реката, заръчах на Мъргън да скрие знамето на отряда. Могаба, сериозен както винаги, накара хората си да изкопаят ров и да издигнат леко укрепление около лагера ни. Аз пък задигнах малка лодка и отидох до другия бряг, където изкатерих хълмовете до руините на Чо’н Делор. Прекарах деня в ровичкане из обитавания от призраци храм на един мъртъв бог съвсем сам, ако изключим гарваните, и през цялото време се чудех що за хора са вървели из тези места преди мен.
Подозирах, а всъщност се и страхувах, че доста са приличали на мен. Хора, впримчени в ритъма, движението и марша, неспособни да се откопчат.
Хроникьорът, описал епичната битка, разиграла се на това място, докато отрядът служел при Бога на болката, беше изписал ужасно много думи, често впускайки се в безсмислено подробни детайли за ежедневните събития, но без да казва кой знае какво за участниците в тях. Повечето се споменаваха само при изброяване на умрелите.
Обвинявали са ме в същото. Казват ми, че твърде често, когато си правя труда да спомена нечие име, го правя само защото човекът е умрял. И може би е вярно. А и сигурно всичко е наопаки. Винаги боли, когато пиша за тези, които са си отишли преди мен. Дори когато само ги споменавам. Те са моите братя, семейството ми. А сега почти и мои деца. И Аналите са техният мемориал. И мой катарзис. Но дори като дете бях в състояние да притъпя и прикрия емоциите си.
Обаче аз говорех за руините, останки от древна битка. Пастелните войни трябва да са били ужасяващи като нашите сражения на север, но ограничени в много по-малко пространство. Белезите още бяха съвсем явни. Може би още хиляда години ще зарастват.
Два пъти по време на разходката ми се стори, че мернах подвижния дънер, който бях видял от стената на Храма на Пътника далеч на север. Опитвах да се приближа, за да го разгледам, но винаги изчезваше.