Така или иначе не бе повече от проблясък в периферното ми зрение. Сигурно просто си въобразявах.
Не можах да огледам толкова подробно, колкото ми се щеше. Исках да се позастоя, но старото куче в мен ми прошепна, че едва ли държа да замръкна тук. Че наоколо бродят извратени неща. Нощта на Чо’н Делор. Послушах вътрешния си глас и се върнах по реката. Могаба ме посрещна на брега. Искаше да разбере какво съм намерил. Миналото на отряда го интересуваше не по-малко от мен.
Харесвах и уважавах черния великан все повече с всеки изминал час. Същата вечер официално потвърдих и без това негласно признатото му звание на командир на пехотата ни. И реших да започна по-сериозно да обучавам Мъргън за Архивар.
Може би просто действах инстинктивно. Каквато и да бе причината, реших, че е време да вкарам вътрешния механизъм на отряда в ред.
Всички местни напоследък се страхуваха от нас. Помнеха старите обиди. Може би по-надолу по реката щяхме да срещнем още по-сърдити и по-малко страхливи.
Намирахме се на границата на територии, където в първите томове на Аналите се описваха най-ранните приключения на Черния отряд. Най-ранният откъс подхващаше пътя ни през градовете северно от Трого Талиос. Градове, които вече не съществуваха. Искаше ми се да мога да изстискам от местните малко информация за миналото, но те не смееха да говорят с нас.
Докато се мотаех из Чо’н Делор, Едноокия бе намерил капитан, готов да ни прекара по целия път до Трого Талиос. Таксата му бе нелепо висока, но Уилоу Лебеда ме убеди, че едва ли ще намеря по-добра. Преследваше ни историческото ни наследство.
Не получих кой знае каква помощ от Уилоу или спътниците му.
Опитите ми да ги разконспирирам като лъжци също не бяха особено успешни. Жената ги караше да не се показват много, което определено не радваше Бесния Корди. Той жадуваше за новини от империята. Успях да разбера, че старецът се нарича Пушека, но така и не можах да хвана името на жената. Дори Жабешкото лице не постигна повече.
Бяха внимателни.
Междувременно ни наблюдаваха толкова зорко, че подозирах, че си записват всеки път, когато се прокрадвах до парапета, за да увелича течението на реката.
Имах си и други проблеми. Гарваните. Винаги гарваните. И Господарката, която напоследък почти не продумваше. Поемаше своя дял от отговорности в отряда, но иначе стоеше встрани.
Променливия и приятелката му също не се мяркаха наоколо. Изчезнаха още докато разтоварвахме в Треш. Въпреки това имах неприятното усещане, че се навъртат някъде наблизо и наблюдават.
Но пък с тези гарвани и откритието, че навсякъде ни очакваха, непрекъснато имах усещането, че ме наблюдават. Нищо чудно, че станах леко параноичен.
Накрая прехвърлихме бързеите на Първия Водопад и се спуснахме по великата река към зората на нашата история.
Моите карти го наричаха Троко Талио. Тук се казваше Трого Талиос, въпреки че местните използваха само по-краткото Талиос. Както спомена и Лебеда, Трого е името на по-стария град, обкръжен от младия и енергичен Талиос.
Най-големият град, който някога съм виждал — огромен и разлят, без защитна стена, той все още растеше. Хоризонтално, вместо вертикално. Северните градове се разрастват нагоре, защото никой не иска да строи извън стената.
Талиос лежи на югоизточния бряг на голяма река, всъщност даже малко по-навътре в сушата, обградил промъкващия се сред половин дузина ниски хълмове малък приток. Мястото, където слязохме на брега, всъщност представляваше малко градче извън същинския Талиос, наречено Махеранга. Скоро и то щеше да последва съдбата на Трого.
Въпросният продължаваше да запазва идентичността си само защото там живееха по-високопоставените жители, а и помещаваше религиозния и управителен център на града.
Талианците изглеждаха приятелски настроени, миролюбиви и отвратително богобоязливи, точно както Лебеда и Бесния ги описваха по време на кратките ни разговори по пътя. Но под тази маска се страхуваха от нещо. А Лебеда не ни разкриваше какво.
И този път не отрядът предизвикваше страховете им. Отнасяха се с нас учтиво и внимателно.
Лебеда и компанията му изчезнаха веднага щом пристигнахме. Не се наложи да напомням на Едноокия да ги държи под око.
Картите показваха морето само на четиридесет мили от града, по права линия до най-близкия бряг западно от реката. Надолу по лабиринта, който оформяше реката, имаше над двеста мили до солената вода. На хартия делтата приличаше на чудовищна многопръста ръка, деряща лицето на морето.