Полезно е да се знае малко повече за Талиос, защото отрядът престоя там доста по-дълго от предвиденото. Може би дори повече, отколкото на самите Талианци им се искаше.
След като се уверих, че ще е безопасно, отпуснах на хората си почивка в града. Нещо, което отдавна не бяхме имали. А и аз исках да проуча някои работи. Намирахме се на ръба на картите, с които разполагах.
Дадох си сметка, че разчитам главно на Лебеда и Бесния да ме разведат наоколо. Без тях се налагаше да се осланям на питомния дявол на Едноокия, а това не ми харесваше. Нямах доверие на импа, без да съм наясно защо. Може би заради чувството му за хумор, толкова точно наподобяващо това на собственика му. На Едноокия имаш доверие само когато наистина нямаш друг избор.
Надявах се да се намираме достатъчно на юг, за да мога да начертая карта на оставащия ни до Катовар път, преди да продължим.
След битката по реката Господарката се държеше като перфектен войник, но не ставаше много за компания. Сблъсъкът с Оплаквача и враждебността му й се отразиха много зле. Някога той бе предан сподвижник.
Намираше се в чистилището между старата Господарка и новата, която още се оформяше. Сърцето и главата й не теглеха в една и съща посока. Не можеше да намери пътя си и колкото и да ме болеше за нея, нямаше как да я хвана за ръка и да я насоча.
Реших, че й трябва нещо, което да я разсее малко от грижите. Накарах Жабока да ми намери местно заведение, което прилича на Градините на Опал, и за моя изненада той наистина го откри. След това запитах Господарката дали би се заинтересувала от една цивилизована вечер навън.
След всички тези месеци, в които я пренебрегвах, тя все пак бе достатъчно отстъпчива, макар и без особен ентусиазъм. Просто…
— Нямам какво друго да правя, така че, защо не.
Тя винаги си е била асоциална. И нито изпълнението ми по реката, нито криенето от нея зад задълженията ми я караха да се чувства добре с мен.
Направихме го с вкус и драматизъм, макар и без шумотевицата, която вдигнахме в Опал. Не исках да засегна местните величия. Едноокия и Гоблин също се държаха прилично. Само Жабешкото лице просто и очевидно си изглеждаше магически. Нямаше и следа от злонравието, което демонстрирахме в Градините. Жабока ни съпровождаше единствено в ролята си на преводач.
Едноокия издокара любимеца си в костюм, почти толкова пищен и превзет, колкото и неговия собствен, който освен това завоалирано се подиграваше на Гоблин. Сякаш подсказваше колко добре би могъл да изглежда дребничкият магьосник, ако не беше такъв непоправим мърляч.
Елитът на Талиос отиваше, за да гледа и да бъде видян, в една маслинова горичка, попреминала най-добрите си години, която се намираше на хълм близо до стария Трого. Горещ извор захранваше няколко частни бани. Да влезеш вътре, особено когато не си известен, струваше цяло състояние, по-голямата част от което отиваше за подкупи. Дори така отне два дни, докато ни намерят стая.
Пристигнахме с каляската, с двамата магьосници отпред и отряди от по четирима Нар, маршируващи съответно пред и зад нас. Кочияш бе Мъргън. След като слязохме, той потегли обратно. Останалите ни съпроводиха до горичката. Аз носех костюма си на легат. Господарката беше облечена умопомрачително добре, но в черно. Винаги в черно. Безспорно й стоеше добре, но от време на време ми се искаше да пробва и някой друг цвят.
— Присъствието ни предизвиква повече интерес, отколкото очакваше — каза тя. На идване през улиците на града почти не ни обръщаха внимание.
Беше права. Освен ако горичката случайно не беше единственото място, където човек да прекара вечерта, голяма част от градския елит присъстваше само за да ни види. Едва ли не всеки, който е някой, се навърташе наоколо.
— Чудя се защо ли.
— Нещо се мъти, Знахар.
Не съм сляп. Знаех го. Разбрах го още след първите няколко минути в компанията на Уилоу Лебеда по реката. Но не можех да разбера какво. Дори Жабока не ми помагаше. Ако крояха някакви планове, явно го дебнеха да не се навърта наоколо.
Като се изключат Нар, които бяха живели в Геа-Ксле, поддържайки традициите и церемониите, останалите се чувствахме доста неприятно, дотолкова изложени на показ.
— Може би не беше една от по-добрите ми идеи — признах си аз.