— О, напротив. Това потвърждава подозренията ни, че ни обръщат много по-голямо внимание, отколкото на обикновени пътници. Имат намерение да ни използват. — Изглеждаше притеснена.
— Добре дошла в Черния отряд, съкровище — отвърнах аз. — Сега знаеш защо съм толкова циничен спрямо лордовете и подобните им. Сблъскваш се с едно усещане, което непрекъснато се опитвам да превъзмогна.
— Може би го разбирам, да. Малко. Чувствам се обезценена. Сякаш не съм човек, а просто предмет, който може да се окаже полезен.
— Както казах, добре дошла в Черния отряд.
Не само това я тревожеше. Говоря за предателя Покорен Оплаквача — мъртвец, който изненадващо се оказа жив и враждебен. Никакви високопарни глупости не могат да ме убедят, че появата му на реката е случайност. Той ни причакваше там, за да ни навреди.
Освен всичко това и непрестанният интерес към нас от Опал насам. Огледах се за гарваните.
Бяха накацали по маслиновите дръвчета и гледаха. Постоянно зяпаха.
Присъствието на Видоменителя в Геа-Ксле — друг оживял мъртвец, който чакаше Господарката. Зад всичко това имаше нещо скрито. Твърде много неща се случваха, за да повярвам, че не е така.
Не я насилвах да ми каже. Все още не. Тя се държеше като добър войник. Може би изчакваше…
А какво?
Отдавна съм разбрал, че съм в състояние да надушвам нещата, свързани с хора от нейния сорт — повече чрез наблюдения и анализ, отколкото с въпроси. Те лъжат и подвеждат дори когато няма никаква нужда да го правят. Освен това, като се изключат собствените й кроежи, се съмнявах да знае повече от мен самия за голямата картина.
Човек от персонала ни заведе до уединено отделение със собствена гореща минерална баня. Нар се разпръснаха. Гоблин и Едноокия си намериха места, където да не се набиват на очи. Жабешко лице остана наблизо, за да превежда.
Настанихме се.
— Как вървят проучванията ти? — попита ме Господарката, докато си играеше със зърната на някакво розовеещо грозде.
— Май думата „странно“ ги описва най-добре. Мисля, че се намираме на мястото, където стигаш до края на света и падаш от ръба.
— Моля? О, да. Чувството ти за хумор.
— Талиос изобилства от картографи. И те се справят добре. Но нито една карта не може да ме закара там, където трябва да стигна.
— Може би не си им дал да разберат какво точно желаеш.
— Не, съвсем не. Разбират чудесно. Точно това е проблемът. Казвам им какво ми трябва и изведнъж оглушават. Новите карти стигат само до южната граница на Талианската територия. Малкото стари, които намерих, избледняват на около осемстотин мили югоизточно от града. Едно и също, даже и на карти, които са толкова подробни, че показват едва ли не всяко проклето дърво и колиба.
— Смяташ, че крият нещо?
— Цял град? Не ми се вярва. Но пък не мога да си го обясня по друг начин.
— Зададе ли правилните въпроси?
— Със златния език и коварството на гърмяща змия. Но стигнем ли до празните места по картите, изведнъж започват проблемите с превода.
— И какво ще правиш?
Падаше здрач. Персоналът започна да пали лампите. Погледнах ги.
— Може би някак ще използвам Жабешкото лице. Не съм сигурен. Толкова назад сме стигнали, че Аналите са почти безполезни. Но очевидно сме се насочили право към празното място. Да имаш някакви идеи?
— Аз?
— Ти. Около отряда се случват разни неща. И леко ме съмнява да е заради моята красива усмивка.
— Уф.
— Не съм насилвал, Господарке. За всичко си има причини. И няма да го направя, освен ако не ми се наложи. Но би било добре да разбера защо имаме един мъртъв Покорен, който се размотава наоколо и ни наблюдава иззад храстите, както и другият, който ти беше дружка, а сега се опита да ни убие в блатата. Интересно ми е да разбера дали е знаел, че си на борда, или се е опитвал да си го върне за нещо на Променливия. Или просто е искал да спре преминаването надолу по реката? Също така се чудя дали се очаква пак да налетим на него. Или на някой друг, който също не е умрял по разписание.
Опитвах се да задържа тона си учтив и неутрален, но нотки на яда, който чувствах отвътре, се прокраднаха.
Първото ястие пристигна — парчета замразена диня, напоена с бренди. Докато се борехме с нея, някоя по-нежна душа се сети да нахрани и стражите ни. Може би с нещо недотам елегантно, но все пак храна.