Господарката засмука едно парче и на лицето й се изписа замислено изражение. После изведнъж цялата й стойка се промени и тя изкрещя:
— Не яжте това!
Използваше езика на Градовете на скъпоценните камъни, който вече дори най-слабоумните сред Нар разбираха.
Над горичката се спусна тишина. Нар захвърлиха подносите си.
Изправих се.
— Какво има?
— Някой е пипал храната им!
— Отрова?
— По-скоро наркотик. Трябва да го огледам по-внимателно.
Отидох до най-близкия страж и вдигнах изпуснатия му поднос. Мъжът изглеждаше доста мрачен под типичната за Нар маска на безразличие. Искаше да нарани някого.
Желанието му се изпълни в мига, в който се обърнах с плячката си.
Бързо шумолене на стъпки. Удар на дърво в плът. Вик на болка, не много повече от стон. Обърнах се. Войнът бе опрял върха на копието си във врата на някакъв мъж, проснат пред него. Разпознах един от хората, които по-рано палеха лампите.
Дълъг нож лежеше близо до отметнатата му ръка.
Огледах обкръжението ни. Отвсякъде ни наблюдаваха невъзмутими лица.
— Едноок, Жабок, елате тук! — Те дойдоха на мига. — Искам нещо тихо. Нещо, което няма да смути ничия вечеря. Но нещо достатъчно въздействащо, за да го накара да говори, когато съм готов с въпросите. Ще се справите ли?
Едноокия се изсмя.
— Знам точно какво ти трябва. — Той потърка ръце с извратена усмивка, докато изоставеният Гоблин се цупеше. — Знам, да. Продължавай да се наслаждаваш на вечерята си и лекия разговор. Старият Едноок ще се погрижи за всичко. Ще ти го подготвя да пее като канарче.
Той направи странен жест с ръце. Невидима сила хвана човека за петите. Той се издигна нагоре, гърчейки се като риба на въдица, а устата му се отвори като за писък, но от нея не излезе нищо.
Аз отново седнах срещу Господарката. Поклатих глава.
— Идеята на Едноокия за непривличане на внимание. Не оставяй жертвата да крещи. — Лапнах голямо парче диня.
Едноокия престана да издига бедния човечец, когато носът му се оказа на около двадесет стъпки от земята.
Господарката започна да ровичка из храната на Нар.
Хитростта ми да обърна гръб на Едноокия не успя да ми върне настроението, което имах предвид, когато организирах вечерята. А и Господарката продължаваше да е притеснена.
От време на време пусках по някой поглед зад гърба си.
От пленника хвърчаха парчета от дрехи като листа през есента. Оголената му плът беше покрита с малки червейчета в различни отсенки на жълтото. Когато две с различен цвят се докоснеха, изчезваха с леко припукване и искри, а проваленият убиец се опитваше да изкрещи. Когато му доскуча, Едноокия остави мъжа да падне почти до земята, спирайки го чак когато носът му почти опираше в нея. След това Жабешкото лице му зашепна нещо, докато магьосникът отново го издигаше.
Определено без много шум. Какво ли щеше да е, ако му бях наредил да прави шоу?
Гоблин прикова вниманието ми. Повдигнах въпросително вежда. Използваше езика на жестовете, за да ми каже, че идва компания — при това явно важни клечки.
Преструвах се, че нищо не ме вълнува повече на този свят от храната ми, като междувременно наблюдавах съсредоточено Господарката. Тя също не изглеждаше особено притеснена.
Бяха двама, добре облечени и възпитани. Единият изглеждаше местен, ореховокафяв, но не от негроиден тип. Истинските негри, които видяхме до момента, бяха все гости от севера. Другият вече го познавах — Уилоу Лебеда с жълтата като царевица коса.
Лебеда поговори с най-близкия до него Нар, докато спътникът му хвалеше усилията на Едноокия. Кимнах на Гоблин и той отиде да провери дали може да изкопчи нещо смислено от Уилоу.
Завърна се след малко. Изглеждаше умислен.
— Лебеда казва, че този е Големия Кафяв Шеф наоколо. Негови думи, не мои.
— Предполагам, че беше крайно време. — Разменихме погледи с Господарката. Тя си сложи маската на императрица, лесна за разчитане като скала. Искаше ми се да я раздрусам, да я прегърна, да направя нещо, само и само да освободя страстта, която се бе появила за момент, преди отново да потъне в забвение. Тя само сви рамене.
— Покани ги да се присъединят към нас — казах аз. — И кажи на Едноокия да прати импа насам. Искам да следи за превода на Лебеда.
Сервитьорите паднаха по очи на земята, когато гостите ни приближиха. За пръв път виждах подобно поведение в Талиос. Принцът на Лебеда явно наистина беше важен.