Уилоу пристъпи веднага към въпроса:
— Това е Прабриндрахът Драх, най-висшестоящият тук.
— И ти работиш за него.
Той се усмихна.
— Нещо като лява ръка съм му, може да се каже. Специално бях избран. Той иска да знае дали търсите работодател.
— Знаеш, че не.
— Казах му. Но той иска да се увери лично.
— Поели сме с мисия. — Реших, че това звучи достатъчно драматично.
— Мисия, дадена от боговете?
— Моля?
— Талианците са силно суеверни. Би трябвало досега да сте го разбрали. Тук само с това извинение бихте могли да прокарате идеята за мисия. Мисия, дадена от боговете. Сигурни ли сте, че не можете да поостанете малко? Да си починете от дългия път. А и моят човек се нуждае някой да му свърши мръсната работа. Вие, момчета, имате репутацията на хора, способни да се справят с подобни проблеми.
— Какво точно знаеш за нас, Лебед?
Той сви рамене.
— Истории.
— Истории. Хм.
Прабриндрахът каза нещо.
— Би искал да разбере защо оня симпатяга там виси във въздуха.
— Защото се опита да ми забие нож в гърба. След като някой друг пробва да натрови стражите ми. След малко смятам да го питам защо.
Лебеда и Прабриндрахът се заприказваха помежду си. Високопоставеният мъж не изглеждаше твърде щастлив. Погледна към любимеца на Едноокия и каза още нещо.
— Вълнува се що за мисия е вашата.
— Ти чу всичко по пътя насам. И вече си му казал.
— Човече, прояви малко разбиране. Той просто се опитва да бъде учтив.
Свих рамене.
— И откъде този интерес към случайна групичка хора, които просто преминават оттук?
Лебеда започна да нервничи. Очевидно се приближавахме към същината на въпроса. Талианецът изговори няколко изречения.
— Прабриндрахът казва, че сте споменавали пред хората къде сте били — а той с удоволствие би искал да чуе за приключенията ви, защото далечните места и народи са му слабост — и също за мисията ви, но не сте казали къде наистина отивате. — Звучеше така, сякаш се опитва да превежда много точно. Жабока ми кимна леко.
Твърде малко споделихме с пасмината на Лебеда по време на прехода от Третия Водопад насам. Скрихме от тях толкова, колкото и те от нас. Реших да произнеса името, което може би трябваше да запазя за себе си:
— Катовар.
Уилоу не си направи труда да преведе.
Прабриндрахът бързо изрече нещо.
— Той казва, че не бива да го правите.
— Твърде късно е да спираме, Лебед.
— Значи се забъркваш в неприятности, каквито дори не можеш да си представиш, Капитане.
Севернякът преведе разговора. Принцът отвърна. Изглеждаше превъзбуден.
— Шефът казва, че вратът си е твой и можеш да се бръснеш с брадва, щом ти се ще, но никой с разсъдъка си не произнася това име. Смъртта може да те застигне преди дори да си довършил. — Той сви рамене и се подхили. — Макар да подозирам, че доста по-тривиални сили ще те застигнат, ако си решил сериозно да преследваш тази химера. Между Талиос и онова място има лоши земи. — Той погледна принца и завъртя очи. — Чуваме приказки за чудовища и магия.
— Не думай. — Откъснах залък от малката птица в чинията си и задъвках замислено. — Лебед, докарах хората си тук по целия път от Могилните земи. Чудовища и магия, сещаш ли се? Седем хиляди мили. И не загубих дори един. Спомняш ли си реката? Тези, които ми се изпречваха на пътя, не живяха достатъчно дълго, за да съжалят за това. Слушай внимателно. Опитвам се да кажа едно-две неща. Намирам се на осемстотин мили от края на картите. Няма да спра сега. Не мога. — Това беше една от най-дългите ми речи, ако не броим четенето на Аналите на глас пред хората от отряда.
— Точно тези осемстотин мили са проблемът, Капитане. Останалите седем хиляди са били разходка сред природата.
Прабриндрахът каза нещо кратко. Лебеда кимна, но не преведе. Погледнах към Жабешкото лице.
— Блестящ камък — само рече той.
— Какво?
— Това каза той, шефе. Блестящ камък. Не знам какво значи.
— Лебед?
— Тукашна поговорка. Най-близкият превод на Розоградски е „ходещи мъртъвци“. Става дума, ако правилно съм чувал, за старите времена и нещо, наречено Свободните братства от Катовар, което явно не е било здравословно за Талианците.