Повдигнах вежда.
— Черният отряд е последното от Свободните братства на Катовар, Лебед.
Той ме изгледа остро. След това преведе.
Принцът отговори бързо. После се загледа в жертвата на Едноокия.
— Капитане, той твърди, че всичко е възможно. Но завръщащо се братство не се е мяркало насам отпреди времето на прапрадядо му. И все пак се чуди. Казва, че може би сте истински. Пристигането ви е предсказано. — Последва поглед към Жабока и намръщване, сякаш импът го предаваше по някакъв начин. — А и Господарите на сенките са го предупредили да не се забърква с вас. Въпреки че това и без друго би било логичната реакция, като имаме предвид разрухата и отчаянието, причинени на местните от някогашните ви предшественици-фанатици.
Погледнах към Жабешкото лице. Той кимна. Лебеда се стремеше към точност.
Господарката проговори:
— Той си играе игрички, Знахар. Очевидно е, че иска нещо. Кажи му да пристъпва към въпроса.
— Би било наистина добре, Лебед.
Той продължи да превежда:
— Но вчерашният ужас днес не значи нищо. Вие вече не сте същите фанатици. Това си проличало на реката. А Трого Талиос няма да преклони глава пред никой. Ако напастта от юг се страхува от група волнонаемници, той е готов да забрави древните вражди и да се придържа към тези от собственото си време. Стига и вие да сте готови да забравите.
Нямах и най-смътна идея за какво, по дяволите, говореше.
— Знахар! — рязко каза Господарката, усетила накъде потегля керванът на мислите ми почти преди мен самия. — Нямаме време да утоляваш любопитството си за миналото. Тук става нещо. Погрижи се, преди да са ни окачили примките около врата.
Определено се превръщаше в част от отряда.
— Ясно ти е за какво става въпрос, нали, Лебед? Не си мислеше, че наистина сме сметнали появата ви горе за случайност, нали? Хайде сега да си поговорим открито.
Малко недотам открит разговор отне известно време. Спусна се мрак и луната изгря. Издигна се в небето. Управителите на горичката бяха изтощени, но твърде учтиви, за да кажат на важния им принц да си обира крушите. А докато ние стояхме, не си тръгваха и тълпите, дошли да ни зяпат.
— Определено нещо не е наред — прошепнах на Господарката. — Но как да го изкопча от него?
Прабриндрахът омаловажаваше всичко, за което говореше, но присъствието на градските големци просто крещеше, че Талиос е изправен пред опасен кръстопът. А нещо в разговора ми подсказа, че принцът иска да плюе в лицето на бедата.
Уилоу се опита да обясни:
— Преди известно време — не се знае точно колко, защото никой не се е заинтересувал — нещо, което бихте могли да наречете мрак, се е появило в място на име Питиус на около четиристотин мили югоизточно от Талиос. Никой не се притеснил особено. След това то се разпространило към Трагевек и Киалун, които са доста важни, а после и към Сикс и Фред. И изведнъж всички ужасно се паникьосали, но вече било късно. Огромната територия била под властта на четирима магьосници, които бежанците наричат Господари на сенките. Явно споменатите сенки са им слабост. Сменили името на Трагевек на Светлосянка, а Киалун прекръстили на Сенчестия затвор. В днешно време почти всички наричат империята им Сенчестите земи.
— И сега ще ми кажеш какво общо има това с нас, нали?
— Около година след като Сенчестите завзели тези градове — които впрочем не са пипвали оръжие след ужаса на Катовар — те ги въоръжили и ги вкарали в голямата игра. Оттогава насам са завзели по-голямата част от земите между южната граница на Талиос и края на картата.
— Започвам да надушвам накъде върви това, Знахар — каза Господарката. Ставаше все по-мрачна, докато слушаше.
— Аз също. Продължавай, Лебед.
— Ами, преди да стигнат до нас… Преди да започнат да обработват Талиос, Сенчестите имали някакъв проблем в собствените си земи. Започнали да враждуват помежду си. Бегълците разказват подробности. Интриги, предателства, отклонения, убийства и съюзи, изменящи се непрекъснато. Винаги, когато един от четиримата Господари взимал преднина, другите се съюзявали срещу него. Това продължило около петнадесет-осемнадесет години. Така че Талиос бил в безопасност.
— Но сега…?
— Сега и четиримата са се вторачили в нас. Миналата година опитаха, но не се получи. — Той изглеждаше самодоволен. — В това градче има повече смелост, отколкото може да се иска от Талианците. И никой няма най-смътна идея какво да прави с нея. Така че ние тримата с Корди и Кинжала бяхме… избрани. Но аз никога не съм бил кой знае какъв войник, нито пък те. Като генерали отиваме на града точно толкова, колкото виме на шопар.