— Значи изобщо не става дума за охрана и подмолните игри на принца ти, така ли? Иска да ни въвлече в своите битки. Да не е очаквал да ни вземе с отстъпка или нещо от тоя род? Не си ли му докладвал за пътуването ни насам?
— Той е от хората, които обичат сами да проверяват всичко. Може би е искал да види дали се подценявате. Разказал съм му всички истории, които някога съм чувал за вас, момчета. Но той пак искаше сам да се увери. Всъщност е много свестен. Първият принц, на когото попадам, който наистина прави това, което се очаква от принцовете.
— По-рядък от космата жаба значи. Сигурен съм. Но ти го каза, Лебед. Ние сме на мисия, поставена от боговете. Нямаме време да се бъркаме в местни дрязги. Може би на връщане…
Уилоу се изсмя.
— Какво е толкова смешно?
— Вие всъщност наистина нямате избор.
— Нима? — Опитах се да вникна в казаното. Не можах. Погледнах и Господарката, но тя само сви рамене. — И защо?
— За да стигнете до мястото, което търсите, трябва да минете право през Сенчестите земи. Около осемстотин мили. Не мисля, че дори и вие ще успеете. Той също не го вярва.
— Каза, че са само четиристотин.
— Четиристотин до Питиус, Капитане. Където е започнало всичко. Сега държат територията от южната граница надолу. Осемстотин мили до Сенчестия затвор. И както казах, започнаха да се лакомят за нас от миналата година. Превзеха всичко на юг от Голямата река.
Знаех, че така наричат реката на юг от Талиос, която служеше за естествена граница и преграда.
Лебеда продължи:
— Имат войскови части само на осем десетина мили от Талиос. И знаем, че предвиждат нова атака веднага щом водите се снижат достатъчно. Не вярваме да проявят учтивост. И четиримата Господари на сенките заявиха, че ще бъдат особено зли, ако Прабриндрахът се забърка с вас, момчета.
Отново хвърлих поглед към Господарката.
— По дяволите, твърде много хора знаят повече от мен самия какво правя и накъде съм тръгнал.
Тя не ми обърна внимание. Вместо това запита:
— А защо тогава не ни прогони, Лебед? Защо те прати да ни посрещнеш?
— О, той не ни е пращал. Не знаеше за тази част, докато не се върнахме. Той просто смята, че щом Сенчестите ги е страх от вас, значи трябва да ви стане приятел.
Не аз ги плашех, но защо да издавам това? Нямаше нужда Уилоу и дружките му да знаят коя е Господарката.
— Е, не му липсва кураж.
— На никой тук не му липсва. За съжаление нямат представа какво да го правят. А аз не мога да им покажа. Както казва той, Господарите на сенките така или иначе ще дойдат за нас. Защо да ги оставяме сами да избират кога?
— А какво печели Уилоу Лебеда от всичко това? Доста се вживяваш за човек, който само минава оттук.
— Корди няма да ме чуе, затова ще го кажа направо. Повече няма да бягам. Намерих си дом. И не искам да го загубя. Достатъчно ли ти е?
Може би.
— Не мога да му отговоря тук, нито сега. Разбираш това, ако изобщо знаеш нещо за Черния отряд. Не мисля, че ще стане. Не за това сме тръгнали насам. Но ще помисля. Кажи му, че ми трябва една седмица и съдействието на хората му. — И без това възнамерявах да прекарам още единадесет дни в почивка и екипиране. Нищо не губех с обещанието си. Освен малко от собствената си почивка.
— Само толкова ли? — попита Лебеда.
— А какво друго? Или очакваш просто да си пъхна главата в чувала, защото си сладур? Лебед, моят път е към Катовар. Ще направя всичко необходимо, за да стигна дотам. Похвали стоката си достатъчно. Сега е времето да се разкараш и да оставиш клиента да помисли.
Той промърмори нещо на принца си. Колкото повече напредваше вечерта, толкова повече се изкушавах просто да откажа. Знахаря ставаше все по-стар и раздразнителен и не му се учеше още един нов език.
Прабриндрахът Драх кимна към спътника си. Беше съгласен с мен. Двамата станаха. Аз ги последвах и леко се поклоних на принца. Двамата с Лебеда се оттеглиха, като по пътя си спираха, за да разменят някоя дума с другите гости. Нямах представа какво им казва. Може би онова, което искаха да чуят. Лицата, които виждах, се усмихваха.
Настаних се удобно и се облегнах, за да наблюдавам игричките на Едноокия. Беше докарал рояк насекоми около главата на жертвата си.