— Какво мислиш? — запитах Господарката.
— Не ми е работа да мисля каквото и да е.
— Къде искаш да бъдеш?
— Аз съм войник от Черния отряд. Както често ми напомняш.
— Такъв беше и Гарвана. Докато му вършеше работа. Така че не си играй игрички с мен. Говори ясно. Познаваш ли тези Господари на сенките? Да не би да са Покорени, които си пратила насам, за да ти подготвят нова империя?
— Не! Спасих Променливия и го изпратих на юг просто за всеки случай, когато яростта на войната и омразата на Приносителя на бури щяха да са достатъчно убедителни, за да обяснят изчезването му. Това е всичко.
— А Оплаквача…
— Сам е планирал бягството си. Знае за състоянието ми и явно има собствени амбиции. Но Сенчестите… За тях не знам нищо. Нищичко. Трябваше да разпиташ по-подробно.
— Така и ще направя. Може да не са Покорени, но много ми приличат на такива, така че няма голямо значение. Но искам да знам. На чия страна ще бъдеш ти?
— Аз съм войник от Черния отряд. Те вече са се обявили за мои врагове.
— Това не е категоричен отговор.
— Но пък е най-добрият, който ще получиш.
— Предположих, да. А Променливия и спътницата му? — Не бях ги виждал от Треш насам, но имах чувството, че са точно зад ъгъла. — Ако положението е толкова трагично, колкото изглежда, ще ни трябват всички ресурси, с които разполагаме.
— Променливия ще направи каквото му кажа.
Определено не беше най-успокоителният отговор, но не настоях за повече. Вероятно така или иначе пак нямаше да получа по-добър.
— Яж си вечерята и стига си ми досаждал, Знахар.
Погледнах към храната си, но беше минало твърде много време и вече не изглеждаше особено апетитна.
Междувременно Жабешкото лице отиде с подхилване да помага на господаря си в пречупването на волята на убиеца.
Едноокия се попрестара. Навик му е, особено когато знае, че си има публика. Издивява твърде много. Затворникът ни си умря от чист ужас. Нищо не спечелихме освен лоша слава.
Сякаш си нямахме в излишък.
23.
Уилоу, прилепи и други неща
Беше късно. Уилоу се тръшна в стола си и се прозя. Кинжала, Корди и Жената го погледнаха с очакване. Все едно Прабриндрахът не можеше да си каже сам.
— Говорихме.
— И? — настойчиво попита Радишата.
— Вероятно очаквахте да скочи и да закрещи „О, чудничко!“
— Какво каза той?
— Каза, че ще проучи как стоят нещата. Което е и най-доброто, на което можете да се надявате.
— Трябваше да отида аз.
Прабриндрахът проговори:
— Сестро, човекът изобщо нямаше да ни слуша, ако някой току-що не бе опитал да го убие.
Това я стресна.
— Тези момчета не са глупави — вметна Уилоу. — Знаят, че сме планирали нещо, когато се присламчихме към тях на Третия Водопад. Наблюдавали са ни също толкова внимателно, колкото и ние тях.
Пушека се вмъкна с безшумието на прякора си. Намираха се в голяма стая в подземията на един приятел на Радишата близо до маслиновата горичка. Миришеше на застояло, въпреки че нощта проникваше в помещението от няколко места. Магьосникът се приближи към светлината на трите газови лампи. Лицето му се изкриви в намръщена гримаса. Огледа се наоколо.
— Какво има? — попита Корди. Трепереше видимо. Уилоу също започна да се чувства странно.
— Не знам. За момент… сякаш нещо ме наблюдаваше.
Радишата се спогледа с брат си, после с Лебеда.
— Уилоу. Двамата странни дребосъци. Едноокия и Гоблин. Истински ли са или мошеници?
— Шест от едното и половин дузина от другото. Нали, Кинжал? Корди?
Бесния кимна. Кинжала каза:
— Дребничкия. Който прилича на дете. Жабешко лице. Той е опасността.
— Какво представлява? — попита Жената. — Най-странното дете, което съм виждала. На моменти се държеше като стогодишен.
— Може би и десет хилядигодишен — каза Пушека. — Имп. Не посмях да го изследвам, за да не разбере, че съм нещо повече от глупаво старче. Не знам на какво е способно. Но определено е свръхестествено същество с големи умения. Чудя се обаче как човек с малкия капацитет на Едноокия го е подчинил. Аз съм много по-добър от него като талант, умения и обучение, но не бих могъл нито да призова, нито да контролирам подобно нещо.