Чак тогава Уилоу наистина разбра. Жената и брат й смятаха, че битката с Господарите на сенките ще задържи вниманието на свещениците и култовете им. А междувременно те двамата щяха да хванат здраво юздите…
Той не ги винеше. Никак не си падаше по свещеничеството. Може би Кинжала беше напипал нещо с онази реплика, че всичките трябва да бъдат издавени, за да избавят Талиос от присъствието си.
На всеки няколко крачки Уилоу се обръщаше, за да се огледа зад гърба си. Но улицата си оставаше празна. Въпреки това бе сигурен, че нещо ги наблюдава.
— Зловещо — промърмори. И се зачуди как изобщо се е забъркал в такава каша.
24.
Талиос: подобаващ натиск
Прабриндрах Драх може и да се числеше към добрите, но това не му пречеше да е хлъзгав и измамен като истински злодей. Два дни след посещението му не можех да си подам носа навън, без да ме посрещнат възгласи и наименования като Пазител, Защитник и Избавител.
— Какво, по дяволите, става? — запитах Едноокия.
— Опитва се да те вкара в капан. — Той хвърли поглед на Жабока. От онази нощ насам импът не вършеше кой знае каква работа. Не успяваше да доближи никого, освен Лебеда и приятелчетата му в кръчмата им. А там не си говореха нищо интересно. — Сигурен ли си, че искаш да ходиш до тази библиотека?
— Да, сигурен съм. — Незнайно как Талианците бяха решили, че освен генерал-месия съм и някакъв велик лечител. — Какво, по дяволите, им става? Виждам, че принцът им пробутва цялата плява, но защо я купуват?
— Защото искат.
Майки ми поднасяха бебетата си, за да ги докосна и благословя. Млади мъже бумтяха с каквото метално намереха под ръка и се деряха да пеят с поне приблизително военен ритъм. Момичетата хвърляха цветя по пътя ми. А понякога и себе си.
— Това е много мило, Знахар — отбеляза Едноокия, докато се опитвах да откопчая от себе си небесно видение на около шестнадесет години. — Ако не я искаш, подхвърли я насам.
— По-спокойно. Преди да се отдадеш на първичните си инстинкти, помисли накъде отива всичко.
Беше сдържан до степен, която ме смайваше. Предполагам, че във всичко това виждаше просто илюзия. Или поне капан. Едноокия е смешен, но не е глупав. Понякога.
Черният магьосник се захили.
— Поддай се на изкушението. Господарката не може да наднича иззад рамото ти през цялото време.
— Може и да го направя. В крайна сметка, нали е наш дълг да не разочароваме тези хора, когато те се опитват толкова упорито да ни разглезят?
— Ето така те искам. — Но не звучеше като да си вярва. Не се чувстваше уютно с новопридобития си късмет.
Отидохме до библиотеката. Не открих нищо. Толкова много нищо, че станах още по-подозрителен. Жабешкото лице не ми беше от кой знае каква полза, но поне можеше да подслушва. Разговорът, за който ми докладва, още повече засили притесненията ми.
Останалите обаче си прекарваха добре. Дори върховната дисциплина на Нар не ги защитаваше от някои изкушения. А и Могаба не ги държеше на твърде къса каишка. Както една сутрин изпищя Гоблин, „Ентусиазмът им е невероятен, Знахар!“
А през цялото време ми се струваше, че нещо се случва точно на ръба на погледа ми.
И така, ситуацията се изясняваше. Всичко беше точно такова, каквото го описа Лебеда. Тоест, за да достигнем Катовар, трябваше да прекосим седемстотин мили територия, държана от Господарите на сенките. Ако наистина съществуваха.
Имах някои съмнения. Всички, с които разговарях с помощта на Жабешкото лице, вярваха в съществуването им, но никой не можеше да ми даде някакво реално доказателство.
— Никой не е виждал и боговете — каза един свещеник. — Но всички вярваме в тях, нали? Виждаме делата им… — В този момент забеляза, че съм се смръщил след твърдението му. Очите му се присвиха. След това бързо отпраши нанякъде. За пръв път срещах някой, който да не е изпълнен с искрено щастие от присъствието ми в Талиос. Казах на Едноокия, че може да имаме по-голям успех, ако следим свещениците, вместо принца и Лебеда, които знаеха кога да си затраят.
Опитите им да ни манипулират, за да се бием с някакви могъщи магьосници, не ме притесняваше. Много. Цели двадесет години се борихме срещу най-великите. Тревожеше ме собствената ми неосведоменост.
Не знаех езика. Не познавах Талианците. Историята им тънеше в мистерия и Лебеда и компанията му не успяваха да хвърлят светлина в мрака. И естествено нямах и най-бегли познания за Сенчестите и хората, които те управляваха. Нищо освен това, което ми казаха, което бе дори по-зле. И най-лошото от всичко — не познавах територията, на която щяха да се водят сраженията. А времето да си набавя всички отговори беше недостатъчно.