Синдаве, третият след Могаба, се включи в разговора:
— Чувствам, че е напипала истината, Капитане. Прекарал съм доста време по улиците. Забелязах точно това в очите на всички, които ме гледаха. Мислят ме за нещо повече от онова, което съм.
— А мен не само ме зяпат. Изляза ли, започват да ме поздравяват с какво ли не. Само „император“ дето не ме наричат! Смущаващо е.
— Но не искат да говорят — вметна Гоблин, докато си събираше багажа. — Кланят се и се усмихват раболепно, целуват ти краката и ти предлагат всичко, освен девствените си дъщери, но не можеш да изкопчиш един конкретен отговор.
— Истината е смъртоносно оръжие — каза Господарката.
— И именно затова свещениците и принцовете се страхуват от нея — отвърнах аз. — Ако сме повече от това, което изглеждаме, за какви ли ни мислят?
— За някогашния Черен отряд, когато за първи път сте минали оттук — отговори простичко тя.
Синдаве се съгласи:
— Отговорът сигурно е в липсващите Анали.
— Естествено. Които, сещаш се, ги няма. — Ако носех собствените си тетрадки, щях да проверя какво точно пише в томовете, които открихме в Храма. А липсващите Анали трябва да са се изгубили някъде тук.
Нито едно от имената по картите не ми говореше нещо. Нищо ново — поне от онова, което помнех. Чо’н Делор се споменаваше в края на историята, така да се каже. Началото на неизвестните територии, макар че Аналите разказваха доста неща отпреди Пастелните войни.
Възможно ли беше да са сменили всички имена?
— Ох, задникът ме боли! — оплака се Гоблин, докато се наместваше на седлото. Вдъхновяваща гледка — дребосък като него да се качва на толкова огромен кон. Всеки път Мускуса мърмореше да му намерим стълба. — Знахар, имам идея.
— Това звучи опасно.
Той не се хвана и продължи:
— Какво ще кажеш да се пенсионираме? Вече не сме достатъчно млади за тази гадост.
Хагоп се включи:
— Онези момчета, които срещнахме на връщане от Веслоград, май бяха напипали правилната посока. Само че си играеха на дребно. Трябва да си намерим град и да го завземем. Или да подпишем постоянен договор.
— Пробвано е вече. Към петдесетина пъти. Никога не трае дълго. Единствено в Геа-Ксле е проработило. И дори там накрая момчетата ги засърбяли краката отново да поемат на път.
— Ловим ли бас, че това не са били същите „момчета“, влезли за пръв път в града?
— Ние сме стари и изморени, Хагоп.
— Говори за себе си, дядка — обади се Господарката.
Метнах още един камък по гарвана и се качих на седлото.
Това беше покана за закачки. Не я поех. И в това отношение се чувствах стар и изморен. Тя просто сви рамене и се покатери на седлото. Потеглихме, а аз се чудех докъде точно сме я докарали двамата с нея. Май доникъде. Може би искрата бе пренебрегвана твърде дълго. Или просто бяхме твърде близки, за да излезе нещо.
Докато се придвижвахме все по на юг, забелязахме странен феномен. Глашатаи яздеха напред — повече, отколкото някога преди сме срещали. Във всяко малко селце, покрай което минехме, хората ни познаваха. Все същите възгласи и викове, на каквито се наслушахме в Талиос. Там, където им се намираха, младите мъже излизаха с оръжията си.
Не си падам много по морала. Но се почувствах леко виновен, като ги гледах, сякаш някак си бях отговорен за превръщането на този народ от пацифисти във войнолюбци с плам в очите.
Мускуса смяташе, че оръжията са прибрани от миналогодишните нашественици. Може би. Някои от тях. Но повечето изглеждаха толкова стари и ръждясали, че не бих ги пожелал на друг, освен на враговете си.
С всеки изминал час ми изглеждаше все по-малко вероятно да приема договора.
Никъде не се натъкнахме на каквото и да е доказателство, че Талианците са нещо различно от мил, дружелюбен и работлив народ, благословен със земя, където оцеляването не е всекидневна борба. Но дори тези селяни тук сякаш отделяха повечето от свободното си време, вместо да отглеждат растения, на своите смайващи батальони от богове.
— Една-единствена победа — казах на Господарката, когато яздехме на около осемдесет мили южно от града. — Само една и тези хорица ще са психически подготвени да приемат всички трудности, които Сенчестите могат да измислят.
— А ако приемем назначението и загубим първата битка, няма никакво значение, защото не ще сме наоколо, за да поемем последствията.