— Това е моето момиче. Винаги мислиш позитивно.
— Наистина ли ще приемеш поръчката?
— Не и ако мога да го избегна. Затова и сме тук. Но имам неприятното подозрение, че това, което ми се иска, няма да има много общо с онова, което ще ми се наложи да направя.
Гоблин изсумтя и измърмори нещо какво е да си влачен от ноктите на съдбата. Прав беше. И единственото ми желание бе да се откопча от тях и да продължа на юг, а Сенчестите да вървят по дяволите.
Не си давахме много зор и спряхме за обяд преди наистина да сме приключили с храносмилането на закуската. Телата ни не издържаха на постоянния тормоз от непрестанната езда. Наистина остарявахме.
Мускуса и Хагоп искаха да запалят огън и да приготвят истинска храна. Казах им да действат. След това, уморен и с болки по цялото тяло, легнах на земята, облегнах глава на един камък и се загледах в облаците, носещи се по чуждото небе, което денем не изглеждаше с нищо по-различно от онова, което оставих зад гърба си.
Нещата ставаха твърде бързо и твърде странно, за да мога да намеря смисъл в тях. Непрекъснато имах ужасяващото усещане, че съм грешният човек на грешното място и в грешното за отряда време. Не се чувствах достатъчно компетентен, за да се справя със ситуацията, която грозеше Талиос. Можех ли наистина аз да поведа цяла една нация на война? Не вярвах. Дори всеки мъж, жена и дете в града да ме обявяваха за техния спасител.
Опитах се да се успокоя с мисълта, че едва ли съм първият Капитан, изпълнен със съмнения, и със сигурност далеч не единственият, изправен пред опасна ситуация и въоръжен само с частица от необходимото му познание. Може би бях по-голям късметлия от някои. До себе си имах Господарката, за която подводните течения на интригите бяха роден дом. Ако само можех да вкарам таланта й в действие. Имах и Могаба, който въпреки културните и езикови бариери между нас се очертаваше като най-страхотният войник, когото някога бях виждал. Имах Гоблин, Едноокия, Жабешкото лице и — евентуално — Видоменителя. И около четиристотин години номерца и хитрости, измисляни от отряда, от които да черпя вдъхновение. Но нищо от това не успяваше да притъпи съвестта ми, нито успокояваше съмненията ми.
В какво се бяхме забъркали в това простичко на пръв поглед завръщане към произхода на Черния отряд?
Оттук ли идваше половината беля? Че се намираме в непозната територия, поне що се отнася до Аналите, а аз се опитвах да работя без историческа картина на областта?
Наистина имаше въпроси без отговор за нашите предшественици и това място. Почти нямах възможност да изровя някаква по-особена информация. Но намеците, на които се натъквах, подсказваха, че тези момчета далеч не са били приятна компания. Започвах да си мисля, че това разселение на Свободните братства по света всъщност е било нещо много религиозно и фанатично. Водещите доктрини, остатъци от които все още съществуваха при Нар, трябва да са били ужасяващи, защото името на отряда все още будеше ужас и страх по тези места.
Най-накрая изтощението си каза думата. Заспах, но не го осъзнавах, докато разговорът на гарваните не ме събуди.
Скочих на крака. Останалите ме изгледаха странно. Не бяха чули нищо. Почти приключваха с храната. Мускуса поддържаше моята порция топла.
Погледнах към самотното дърво наблизо и видях няколко от проклетите птици, наклонили грозните си глави така, че да могат да ме виждат. Имах силното чувство, че искат да привлекат вниманието ми.
Засилих се към тях.
Два отлетяха още докато бях на половината път, издигайки се по тромавия, присъщ на гарваните начин и се понесоха на югоизток, към изолирана групичка дървета на около миля от нас. Огромно ято от черните гадини кръжеше над тях.
Последният останал гарван напусна дървото чак след като се убеди, че съм видял дърветата. Върнах се да обядвам замислен. На половината от неприятното на вкус задушено стигнах до извода, че съм получил предупреждение. Пътят преминаваше само на стъпки от онези дървета.
Докато се качвахме по седлата, казах:
— Хора, ще яздим с извадени оръжия. Гоблин. Виждаш ли онези дървета там? Дръж ги под око. Все едно животът ти зависи от това.
— Какво не е наред, Знахар?
— Не знам. Просто предчувствие. Вероятно греша, но нищо не пречи да сме предпазливи.
— Щом казваш — отвърна той несигурно и ме изгледа, сякаш се съмняваше в психическото ми здраве.