Господарката ми хвърли още по-странен поглед, когато, приближавайки се към дърветата, Гоблин извика:
— Мястото е пълно с гадини!
Само толкова успя да каже. После „гадините“ напуснаха прикритието си. Малките кафяви мъже. Около стотина от тях. Военни гении, освен всичко. Пешаците никога не атакуват ездачи, дори и когато числено ги превъзхождат.
Гоблин каза „Глии-и-п!“, а после нещо неразпознаваемо. Мъгла от насекоми обгърна кафявите мъже.
Трябваше да ни отстрелят отдалеч със стрели.
Мускуса и Хагоп избраха най-глупавото според мен действие — атакуваха. Прегазиха тълпата като нож през масло и излязоха от другата страна. Моят избор ми се видя по-мъдър. Останалите се съгласиха. Просто отпрашихме надолу по пътя, оставяйки кафявковците на милостта на Гоблин.
Конят ми се спъна. С присъщите си майсторски ездачески умения моментално паднах. Преди да успея да се изправя на краката си, дребосъците бяха навсякъде около мен, опитвайки се да ме наложат с каквото имаха под ръка. Но Гоблин беше на своя пост. Не знам какво направи, но проработи. След като все пак успяха да нанесат някакви поражения, ме оставиха с чудесна колекция синини и решиха да се занимаят с онези, които имаха достатъчно здрав разум да си стоят на конете.
Мускуса и Хагоп профучаха край мен, атакувайки групата в гръб. Аз се изправих с мъка на крака и се огледах за коня си. Намираше се на стотина крачки и ме гледаше, сякаш съм му много забавен. Закуцуках към него.
Тези идиоти разполагаха с някаква собствена мизерна магия, но изобщо не им стигаше умът да направят нещо смислено с нея. Просто продължаваха да се хвърлят в атака. Падаха като мухи, но когато те превъзхождат с дванадесет към едно, се безпокоиш за повече от това съотношението на жертвите да е в твоя полза.
Не видях кой знае какво, бях твърде зает с покатерването върху коня. А когато успях отново да наместя натъртеното си тяло върху гърба на животното, цялата тупурдия се беше преместила извън полезрението ми в една тясна долинка.
Не знам как, но някак си съумях да изгубя ориентация. Или нещо подобно. Когато успях да се организирам и се огледах за групичката си, не можах да ги намеря. Макар че нямах и кой знае каква възможност да ги търся. Съдбата ми попречи под формата на петима от кафявковците, яздещи коне, които щяха да са смешни, ако не размахваха мечове и копия, засилили се към мен с очевидното намерение да бъдат адски противни.
В други дни вероятно щях да остана на четиридесетина метра от тях и да ги обстрелвам с лъка си. Но не бях в настроение. Исках просто да ме оставят на мира и да се върна при останалите.
Подкарах коня си в обратна посока. Нагоре, надолу и покрай няколко ниски хълмчета. Лесно се отскубнах от погледа им, но междувременно успях съвсем да се загубя. По време на забавата небето беше притъмняло. Започна да ръми. Само колкото да допълни очарованието, което в момента изпитвах от начина си на живот. Потеглих в търсене на пътя, с надеждата там да намеря следи от спътниците си.
Изкачих един от хълмовете и се изправих срещу покритата с гарвани фигура, която ме преследваше от Храма на Пътника насам. Движеше се в далечината, отдалечавайки се от мен. Забравих за другите. Подкарах животното си в галоп. Фигурата спря за момент и се обърна към мен. Почувствах тежестта на погледа й, но не забавих. Крайно време беше да разплета тази загадка.
Засилих се по ниския хълм и конят ми скочи над плитко поточе, в което клокочеше тинеста вода. Фигурата за миг изчезна от полезрението ми. Изкачих следващия хълм. Когато стигнах върха му, там нямаше нищо друго, освен няколко гарвана, кръжащи в небето без посока. Позволих си думички, които сериозно биха ужасили майка ми.
Не забавих, а продължих в галоп до мястото, където за последен път мернах нещото, каквото и да беше то. Спрях коня, скочих долу и нагазих в тревата, търсейки знак. Велик следотърсач съм, признавам. Но колкото и влажна да беше земята, все трябваше да има някакви следи. Освен ако не бях съвсем луд и нямах халюцинации.
Наистина открих следи. И продължавах да чувствам погледа върху себе си. Но не виждах онова, което търсех. Бях объркан. Дори да се намесваше магия, как бе възможно да изчезне така напълно? Наоколо не се виждаше прикритие.
Мернах групичка гарвани, които кръжаха на около четвърт миля от мен.
— Добре, копеле гадно. Да видим колко бързо можеш да тичаш.
Когато стигнах мястото, там отново нямаше нищо.
Цикълът се повтори три пъти. Не се приближавах до нищо.