Последния път, когато спрях, се намирах на нисък хребет, който гледаше към около стотина акра гора. Слязох от седлото и застанах до коня си. Зяпахме заедно.
— И ти ли? — попитах. Дишането му беше също толкова учестено, колкото и моето. А тези чудовища никога не се задъхват.
Гледката там долу наистина беше страшна. Никога не съм виждал толкова много гарвани, освен може би на бойно поле непосредствено след битка.
За цял живот, прекаран в пътешествия и изучаване на история и митове, съм попадал на над петдесет приказки за обитавани от призраци гори. Винаги ги описват като мрачни, гъсти и стари, или повечето дървета са мъртви, с клони, протягащи се като ръце на скелети към небето. Тази гора не се вписваше в общите представи, ако изключим гъстотата на дърветата. При все това изглеждаше достатъчно призрачна.
Прехвърлих юздите над шията на коня, взех щита си, извадих меча от ножницата на седлото и се запътих към дърветата. Конят ме последва на около осем стъпки отзад, привел глава толкова ниско, че ноздрите му почти опираха земята като на хрътка, движеща се по следа.
Гарваните бяха най-многобройни около центъра на гората. Вече не вярвах на очите си, но ми се струваше, че мяркам някаква тъмна и тумбеста постройка. Колкото повече приближавах, толкова по-бавно се движех, тоест някаква малка частица от мен явно все още страдаше от здрав разум. Онази част, която непрекъснато ми повтаря, че не съм предопределен за подобни дейности. Просто не ставам за самотния войн, нанасящ удар на злото в собственото му леговище.
Аз съм просто тъпак, страдащ от твърде голямо любопитство. Което не спираше да ме държи здраво за мустаците и да дърпа все напред.
Намирах се срещу самотно дърво, което горе-долу доближаваше стереотипа — кокалесто, старо и полумъртво, широко горе-долу колкото мен и отдалечено на поне тридесет стъпки от всички останали дървета в гората като самотен страж. Около корените му пълзяха шубраци и филизи, избуяли до нивото на кръста ми. Спрях и се облегнах на него, докато се питах да правя ли нещо или не. Конят се присламчи и опря нос в рамото ми. Вдигнах глава, за да го погледна.
Змийско изсъскване.
Зяпах тъпо в стрелата, трепереща в ствола на дървото на около три сантиметра от ръката ми. И точно възнамерявах да се хвърля за прикритие, когато осъзнах, че тя не е била предназначена да ме удари в гърдите.
От острието до перата стрелата беше черна като сърцето на свещеник. Дървената й част сякаш бе лакирана. На около сантиметър от острието имаше забодено парче хартия. Отскубнах острието от ствола и приближих стрелата до очите си, за да прочета съобщението.
Още не му е дошло времето, Знахар.
Азбуката и езикът бяха тези на Градовете на скъпоценните камъни.
Интересно.
— Добре. Още не му е дошло времето. — Откъснах хартията, смачках я на топче и я хвърлих сред дърветата. Огледах се за някаква следа от стрелеца. Нищо. Разбира се.
Вкарах стрелата в колчана си, качих се на седлото, обърнах коня и го подкарах обратно. По земята пробяга сянка на гарван, търсещ по-удобна позиция, за да наблюдава седмината дребни кафяви мъже, които ме чакаха на върха на хълма.
— Никога не се отказвате, нали, момчета?
Отново слязох от седлото, застанах зад коня си, извадих лъка, поставих тетивата, приготвих стрела — тази, която току-що бях прибрал в колчана — и започнах да преценявам ъгъла. Кафявковците обърнаха смешните си малки коне и потеглиха едновременно с мен.
Когато позицията ми беше добра, изскочих иззад коня и пуснах стрелата към най-близкия. Той я видя и се опита да я избегне, но само си навреди. Възнамерявах да уцеля понито му във врата, но вместо това острието се заби в коляното му, пронизвайки и двамата. Конят изхвърли ездача си и се понесе нанякъде, влачейки го след себе си.
Качих се бързо на собственото си животно и се понесох през отворилата се пролука. Дребните коне на кафявковците не се движеха достатъчно бързо, за да ми пресекат пътя.
И така, отново се измъкнахме, а онези ме преследваха със скорост, която щеше да убие конете им за час. Моят звяр едва беше загрял и подозирам, че се забавляваше искрено. Не се сещам да съм яздил друг кон, който да се извръща назад да види дали още го гонят и така да си нагажда скоростта, че да е дразнещо близо до преследвачите си.
Нямах и бегла представа кои може да са кафявите мъже, но трябваше да са доста многобройни, имайки предвид как непрекъснато се появяваха нови и нови. Обмислях дали да не поработя с тази групичка, отнасяйки ги един по един, но после реших, че е по-добре да си обирам крушите. Ако се наложеше, винаги можех да докарам целия Черен отряд и да ги пометем.