— Ти знаеше ли, че е там? Да не би да си пропуснал да ни осведомиш? — Жената му се подиграваше.
Той рязко се извърна отново към прозореца. Не отговори на заяждането й, а вместо това каза:
— Сега те са пред границите ви. Този път ще се справите ли с тях?
— Това са само петдесетина смъртни.
— Да, а също и тя. И един от Великите.
— А ние сме четирима. И имаме армии. Скоро нивото на реките ще спадне. Десет хиляди мъже ще пресекат реката и ще изтрият самото име на Черния отряд.
От онзи край прозореца се разнесе звук — съскане, което се засили, за да се превърне в злобен, подигравателен смях.
— Така ли ще направят? Безброй пъти е било опитвано. Безброй. Но те оцеляват. Вече четиристотин години са издържали. Дори империята на север не можа да ги унищожи.
Тримата се спогледаха. Това пред тях беше чиста лудост. Вманиачаване и лудост. Когато заплахата от севера бъде унищожена, може би тази трябваше да я последва.
— Елате тук — повика ги той. — Вижте там долу. Където призракът на стария път се извива сред долината към блясъка. — Нещо се размърда и сякаш се нави на кълбо — тъмнина, по-черна дори от дрехите им. — Видяхте ли го?
— Какво е то?
— Моят капан за сенки. Те идват през портала, който вие отворихте. Най-старите и най-силните. Не играчките, които впримчихте във властта си. Мога да ги пусна на свобода. И сигурно ще го направя, ако се провалите отново.
Тримата се размърдаха с безпокойство. Да, определено трябваше да бъде премахнат.
Той се засмя, сякаш прочел мислите им.
— А ключът за капана е името ми, братя мои. Ако аз си отида, капанът се срутва и порталът ще се отвори към света. — Той отново се засмя.
Мъжът, който говореше най-малко, откакто се събираха, се изплю ядно и си тръгна. След като се подвоумиха малко, другите го последваха. Нямаше какво повече да се каже.
Лудият смях ги преследваше по безкрайната спирала на стълбите.
— Може би не можем да му се противопоставим — отбеляза жената. — Но докато вниманието му е насочено на юг, няма да ни навреди. Нека отсега нататък го игнорираме.
— Значи трима срещу двама — изръмжа спътникът й. Другият, който водеше, само изсумтя.
— Но сред блатата има един, чийто гняв може да бъде манипулиран, ако сме достатъчно отчаяни. А и имаме злато. Сред редиците на врага винаги можеш да намериш сечива, ако златото бъде оставено да говори. Не е ли така? — Тя се засмя. Смехът й беше почти толкова безумен, колкото и този, който още се разнасяше от върха на кулата.
27.
Нощна кавга
Когато Мъргън се приближи, го изгледах по възможно най-гадния начин, на който бях способен. Той веднага схвана намека. Щяхме да говорим по-късно. За момента каза само:
— Ти поиска да ги наглеждам.
В следващия момент Лебеда ме достигна.
— Богове, много бързо се движите, момчета! Уморихме конете, докато ви догоним. — Той направи неприличен знак към небето. — Потеглихме пет минути след вас, а сега научавам, че дори сте имали време да си почивате на два пъти и все пак още сте пред нас. — Той поклати глава. — Наистина сте железни. Казах ти, че не ставам за тази работа, Корди.
— Къде са останалите? — попита Мъргън.
— Нямам представа. Устроиха ни засада. После се разделихме.
Бесния, Лебеда и Кинжала се спогледаха разбиращо. Накрая Уилоу проговори:
— Дребни кафяви човечета? Целите сбръчкани?
— Познаваш ли ги?
— Сблъскахме се с тях, докато се движехме на север. Хей, имам идея! Защо, след като така и така ще плямпаме, да не го направим някъде, където не вали? Лумбагото ме убива.
— Лумбаго? — изненада се Корди. — Ти пък откога имаш лумбаго?
— Откакто си забравих шапката и започна да ми вали на главата. Кинжал, нали беше тук миналата година? Имат ли си странноприемница или нещо такова?
Черният мъж не отговори, просто обърна коня си и пое нанякъде. Определено беше странен. Но Лебеда твърдеше, че е точен, а аз харесвах Лебеда дотолкова, доколкото ми е възможно да харесвам някого, наемник на друг, който пък се опитва да си играе игрички с мен.
Точно щях да го последвам на опашката, когато Мъргън каза:
— Чакай. Някой идва. — И посочи в дъжда.
Погледнах на юг и видях три фигури на ездачи, които се приближаваха. Жребците бяха толкова високи, че можеха да са само подаръците на Господарката. Лебеда започна да мрънка заради забавянето, но ние все пак ги изчакахме.