Това бяха Хагоп, Мускуса и единият от Рои — Шадид. Той изглеждаше доста зле. А Хагоп и Мускуса бяха ранени.
— Дяволите ви взели вас двамата! Не можете ли да не излизате ранени от всяка битка? — За тридесетте и отгоре години, през които ги познавах, май ги раняваха сериозно поне по три пъти годишно. И въпреки това винаги оцеляваха. Започвах да подозирам, че всъщност са безсмъртни и кръвта е цената, която плащат за това.
— Върху първата засада натрупаха втора, Знахар — обясни Хагоп. — Набутаха ни в онази долина, а тя беше тъпкана с още от тях, но на коне.
Стомахът ми се сви на кълбо.
— И?
Той се усмихна изморено.
— Подозирам, че вече съжаляват за това. Порязахме ги много лошо.
— Къде са другите?
— Не знам. Разпръснахме се. Господарката каза на Шадид да язди дотук с нас и да чака. След това поведе останалите нанякъде.
— Ясно. Кинжал. Защо не ни заведеш наистина до някоя странноприемница?
Мъргън ме изгледа с незададен въпрос в очите. Аз му отговорих:
— Да. Ще ги настаним. След това потегляме.
Мястото, до което ни заведе чернокожият мъж, не беше точно странноприемница, а по-скоро голяма къща, чийто собственик припечелваше нещичко допълнително, като подслонява пътници. Не изглеждаше особено възхитен, че ни вижда на прага си, но като всички останали в този край на света, явно ни познаваше. Цветът на монетите ни обаче явно успя да разведри деня му и да му върне усмивката. Въпреки това си мисля, че ни пусна да влезем само защото се страхуваше, че в противен случай ще станем груби.
Закърпих и бинтовах Мускуса и Хагоп — рутина, която познаваха твърде добре. Междувременно домакинът ни донесе храна, за която Лебеда му благодари от името на всички.
— Скоро ще се стъмни, Знахар — вметна Мъргън.
— Знам. Лебед, ще излезем да потърсим останалите. Имаме един резервен кон, ако искаш да се присъединиш.
— Шегуваш ли се? Да изляза в тоя дъжд, след като не ми се налага? По дяволите. Ще дойда, предполагам. — Той започна да се надига от стола си.
— Сядай, Уилоу — каза рязко Бесния. — Аз ще отида. В доста по-добра форма съм от теб.
— Добре, склони ме, мръсен демагог такъв. Не знам откъде си го извадил този меден език, но винаги успяваш да ме убедиш в каквото ти скимне. Само внимавай!
— Готови ли сте? — попита ме Бесния, потискайки бегла усмивка.
— Да.
Излязохме навън и се качихме на конете, които започваха да изглеждат сякаш се чувстват леко преексплоатирани. Аз поведох, но Шадид скоро ме смени, защото знаеше откъде са дошли. Денят беше към края си и светлината ставаше все по-малко. Атмосферата беше горе-долу толкова мрачна, колкото й беше възможно при дадените обстоятелства. Повече за да се разсея, отколкото защото ми пукаше, попитах Мъргън какво е станало.
— Корди ще може да ти обясни по-добре от мен. Аз само се присламчих към тях.
Водачът ни не си правеше труда да бърза особено. Борех се с безпокойството, което се надигаше в корема ми. Не спирах да си повтарям, че тя все пак е голямо момиче и се грижи сама за себе си доста преди аз дори да се родя. Но мъжът в мен не спираше да повтаря „това е твоята жена и ти трябва да се грижиш за нея“.
Как пък не.
— Корди? Знам, че вие, момчета, не работите за мен и си имате собствени приоритети, но…
— Нищо за прикриване, Капитане. Разнесе се слух, че някои от вас ще яздят на юг. Това разтревожи Жената. Тя разчиташе да се изсипете вкупом през реката и да разберете всичко за Сенчестите по трудния начин. А вие тръгнахте на разузнаване. Не очакваше да сте толкова умни.
— Говорим си за дъртата вещица, която се мъкнеше с вас нагоре по реката, нали? Радишата?
— Да. Ние я наричаме Жената. Кинжала й го лепна преди да разберем коя е.
— А тя е знаела, че ще излезем от града, преди още да го направим. Интересно. Прекарвам си все по-приятно, господин Бесен. През последната година всеки знае по-добре от мен какво смятам да направя, още преди дори да ми е хрумнало. Някои хора се изнервят и от по-малко.
Подминахме няколко дървета. Сред клоните на едното забелязах един изключително оръфан и изпомачкан гарван. Засмях се и изказах гласно надеждата си, че той е поне толкова зле, колкото съм аз. Другите ме изгледаха несигурно. Мина ми през ума дали да не започна да си създавам нов облик. Да си го изработя бавно. В крайна сметка целият свят се страхува от лудите. Ако си изиграех правилно картите…