— Хей, Корди, приятелю. Ти си пътувал доста, нали? Сигурен ли си, че не знаеш нищо за тия кафявковци?
— Само че се опитаха да ни заковат, когато се насочвахме на север. Никой никога не е виждал подобни на тях. Но подозираме, че идват от Сенчестите земи.
— А защо Господарите на сенките така се страхуват от нас? — Не очаквах отговор. Нито получих такъв. — Корди, вие наистина ли сте сериозни с тази битка в името на Прабриндраха?
— Аз поне съм. В името на Талиос. Там намерих нещо, което не усетих никъде другаде. Уилоу също, макар че няма да си признае. За Кинжала не знам. Мисля, че той участва, защото ние сме вътре. Има си един и половина приятели на този свят и нищо друго, за което да живее. Предполагам, че просто се носи по течението.
— Един и половина?
— Уилоу му е приятел. Аз съм половината. Ние го спасихме, когато някой го беше хвърлил на крокодилите. Присъедини се към нас, защото ни дължеше живота си. След всичко, което сме преживели оттогава, едва ли може да се води ясна сметка кой на кого дължи повече. Но не знам нищо за истинския Кинжал. Той никога не те оставя да го видиш.
— Ив какво сме се забъркали? Или това е нещо, което не смяташ, че трябва да ми казваш?
— Моля?
— Тук става нещо повече от онова, което личи на пръв поглед. Ако всичко се свеждаше до Радишата и Прабриндраха, които искат да спасят града си от Господарите на сенките, те биха предложили директно сделка, вместо да ни мотаят така.
Пропътувахме цяла миля, докато той мислеше какво да отговори. Най-накрая каза:
— Не съм съвсем сигурен. Предполагам, че се държат по този начин заради стореното от Черния отряд в Талиос предишния път.
— И аз така си мислех. А ние нямаме представа какво са направили предшествениците ни. Но сякаш има конспирация никой в Талиос да не ни казва нищо. Предполага се, че в един толкова голям град ще има поне един човек с брадва за точене.
— Ще намериш цели взводове, ако знаеш къде да ровиш. Всичките проклети свещеници прекарват живота си в търсене на начини да си прережат един другиму гърлата.
Може би ми каза нещо важно с тази информация. Не бях сигурен какво обаче.
— Ще го имам предвид. Не зная дали имам силите да се справям със свещеници.
— Ако успееш да ги баламосаш, са също като всички останали.
Мракът се спускаше все повече с напредването на деня. Толкова бях подгизнал, че вече дори не обръщах внимание. Озовахме се в промеждутък от пътя, където трябваше да се движим в колона по един. Корди и Мъргън изостанаха зад мен.
— Подочух това-онова, но ще ти кажа после — вметна Мъргън преди да се дръпне.
Аз се приближих до Шадид, за да попитам колко остава до края. Може би просто денят беше гаден, но се чувствах все едно съм пътувал седмици наред.
Нещо профуча точно на пътя ни толкова внезапно, че дори спокойният като вол кон на Шадид се вдигна на задните си крака и изцвили ядно. Дивакът извика:
— Какво, по дяволите, беше това?! — Говореше на родния си език, но аз знаех няколко думички още от детството си.
Едва успях да зърна нещото. Приличаше на чудовищен сив вълк с някакво деформирано пале, вкопчило се в гърба му. Изчезна преди да успея да го видя добре.
Вълците правят ли така? Носят ли малките на гърбовете си?
Засмях се почти истерично. Как може да се тревожа за това, след като току-що съм видял вълк с размерите на пони?
Мъргън и Корди ни настигнаха и поискаха да разберат какво се е случило. Казах им, че не знам, защото вече не бях сигурен какво точно видях.
Но учудването си остана в дълбините на ума ми, за да узрее и да ме тормози по-късно.
Шадид спря на около две мили от мястото, където започна първата засада. Трудно се различаваше каквото и да било наоколо. Той се напрягаше да разчете знаците около себе си. Накрая изсумтя и се премести вляво от пътя. Забелязах следи, че оттам са излезли тримата с Мускуса и Хагоп.
След още около половин миля земята се спусна в малка долина, където течеше плитко поточе. Наоколо гъмжеше от камъни и разпръснати дървета. Беше толкова тъмно, че не виждах на повече от двадесет стъпки пред себе си.
Започнахме да намираме тела.
Много от кафявите мъже бяха умрели за каузата си. Каквато и да беше въпросната.