Шадид отново спря.
— Подкарахме ги от обратната посока. Тук се разделихме. Ние потеглихме по пътя, по който дойдохме сега. Другите останаха, за да ги задържат и да ни дадат преднина. — Той слезе от седлото и започна да се оглежда наоколо. Светлината почти беше изчезнала, когато най-накрая откри следи, излизащи от долината. Преди да преминем следващата миля, се стъмни съвсем.
— Може би трябва да се върнем и да почакаме — предложи Мъргън. — Няма да постигнем много, препъвайки се в тъмното.
— Ти се връщай, щом искаш — извиках с изненадваща дори за мен самия злоба. — Аз оставам, докато не намеря…
Не можех да го видя, но подозирах, че под нещастието си се хилеше. Единственото, което каза, беше:
— Може би не трябва да се делим. После ще е още по-трудно да се намерим.
Да яздя посред нощите в напълно непозната територия не е сред по-умните неща, които съм правил някога. Особено с някаква дивашка орда наоколо, която иска да ме нарани. Но боговете се грижат за идиотите, предполагам.
Конете ни спряха. Ушите им се наостриха. След миг моят издаде звук. Скоро същото се чу отнякъде вляво. Без да ги подканят, животните се насочиха натам.
Намерихме Синдаве и подчинения му в убежище, набързо скалъпено от клони, а жребците им стояха наблизо. И двамата бяха ранени, като Синдаве определено изглеждаше по-зле. Поговорихме малко, докато го позакърпвах. Господарката им беше заповядала да изчезнат. Гоблин ги покривал, докато преследването продължавало на югоизток. Смятали на сутринта да поемат на север.
Казах им как да стигнат до Мускуса и Хагоп, след което отново се качих на седлото.
Задникът ме болеше до смърт и едвам успявах да стоя изправен, но нещо ме подтикваше да продължа напред. Нещо, което не исках да изследвам твърде внимателно, за да не ми се наложи да се самоиронизирам за сантименталността си.
Никой не посмя да спори въпреки подозрението ми, че Корди вече не беше сигурен в здравия ми разум. Чух го да шепне на Мъргън и отговора на Мъргън да си мълчи.
Поех водачеството и се наведох над коня си, увещавайки го да намери животното на Господарката. Така и не установих колко интелигентни са жребците, но реших, че си струва усилието. И конят продължи напред, въпреки че ми се искаше да се движи по-бързо.
Не знам колко дълго продължи ездата. Нямаше как да отчитам времето. Започнах да се унасям, да се будя стреснато и пак да се унасям. Доколкото бях способен да преценя, останалите правеха същото. Можех да се разкрещя така, че да събудим и демоните в ада, но това едва ли щеше да е разумно. Разумните хора по това време лежаха в топло легло в странноприемницата и хъркаха.
Бях отново полузаспал, когато билото на близкия връх избухна в пламъци. Приличаше на експлозия. Всичко потъна в мрак, а после няколкото акра земя бяха озарени в пламъци, а хора и животни, също горящи, се пръскаха във всички посоки. Миризмата на магия беше толкова силна, че можех да я усетя с костите си.
— Хайде, конче!
Имаше достатъчно светлина, за да рискувам с галоп.
Минута по-късно вече се движех посред покрита с изпепелени и гърчещи се тела земя. Дребните кафяви мъже. Ужасно много дребни кафяви мъже.
Горящите дървета озаряваха бясно тичащ силует — гигантски вълк с един по-малък на гърба му, вкопчен с лапи и нокти.
— Какво, по дяволите, е това? — извика Бесния.
— Променливия ли, Знахар? — попита Мъргън.
— Може би. Вероятно. Както знаем, и той е някъде наоколо. Господарке! — Последното го извиках срещу свистящите пламъци. Огънят губеше силата си под дъжда.
През пукота на огъня чух звук, който можеше и да е отговор.
— Къде си?
— Тук.
Нещо се размърда около купчина камъни. Скочих долу.
— Гоблин! Къде си, по дяволите?
Не беше Гоблин. Само Господарката. И сега нямаше достатъчно светлина, за да видя зле ли е ранена. А определено не изглеждаше добре. Аз направих най-глупавото възможно нещо, особено предвид, че все пак съм лекар. Силно я обгърнах с ръце и започнах да я люлея като малко дете.
Разумът си заминава. От момента, в който се запишеш в отряда, започваш да правиш неща, които просто нямат смисъл. Упражнения, тренировки и репетиции, за да може, когато дойде моментът, да направиш правилното нещо, без изобщо да се замислиш колко е нелепо. Разумът просто си отива. Не мислех за нищо друго, освен за загубата. И не постъпих правилно.