Въпреки това извадих късмет. Имах спътници, чиито мозъци не се бяха превърнали в киша.
Събраха достатъчно сухи дърва, за да накладат малък огън, и ми донесоха пособията. След това, с помощта на малко здравомислещо крещене, успяха да ме изкарат от вцепенението, за да се хвана на работа.
Не беше толкова зле, колкото изглеждаше в тъмното. Няколко порязвания и доста синини, може би и мозъчно сътресение, което би обяснило замайването й. Бойните рефлекси поеха инициативата и се превърнах в полеви лекар. Отново.
След малко Мъргън се присъедини към мен.
— Намерих коня й. От Гоблин обаче няма и следа. Как е тя?
— По-добре, отколкото изглежда. Поразбутана е, но нищо критично. Известно време ще я боли навсякъде.
Горе-долу в този момент клепачите й потрепериха, тя отвори очи и ме разпозна. Хвърли се върху мен, обви ръце около шията ми и заплака.
Шадид каза нещо. Мъргън се засмя.
— Да. Да видим дали можем да намерим Гоблин.
Бесния Корди беше малко бавен, но също схвана и се изнесе.
Тя бързо се съвзе. Все пак не можеше да бъде нещо различно от самата себе си и нямаше навика да се оставя задълго на емоциите. Измъкна се от прегръдката ми.
— Извинявай, Знахар.
— Няма за какво да се извиняваш. Близо си била.
— Какво се случи?
— И аз това щях да те питам.
— Спипаха ме. Бях мъртва, разбираш ли? Мислех си, че сме им се изплъзнали, но те знаеха точно къде се намираме. Разделиха ни и ме приклещиха тук, бяха десетки и непрекъснато изскачаха от сенките и после се връщаха обратно. Искаха да ме заловят, не да ме убиват, Знахар. Предполагам, че трябва да съм благодарна. Иначе щях да съм мъртва. Но ми се губи малко време. Не си спомням кога си дошъл и си ги прогонил.
— Не бях аз. Доколкото мога да преценя, Променливия те спаси. — След което й разказах за внезапния пожар и вълка.
— Може би. Не знаех, че е наоколо.
— Къде е Гоблин?
— Не знам. Разделихме се на около миля оттук. Той се опита да ги замотае с илюзии. Днес трябва да сме убили над сто от тези мъже, Знахар. Никога не съм виждала толкова несръчни и нелепи хора. Но не спираха да прииждат. Когато се опитвахме да им избягаме, се оказваше, че където и да стигнем, там винаги още ни чакат в засада. Ако пък останехме да се бием, винаги бяха толкова много, че зад всеки паднал се появяваха двамина нови. Пълен кошмар. Непрекъснато знаеха къде сме. — Тя отново се приближи до мен. — Трябва да е замесена някаква магия. Никога не съм била толкова изплашена.
— Вече всичко свърши. Свърши. — Това беше най-умното, което можах да измисля. Сега, когато нервите ми бяха успокоени, не можех да се отърся от усещането за близостта и женствеността й.
Нещо, наподобяващо мълния, проблесна на няколко мили от нас. Но мизерният дъждец не предполагаше светкавици. Чух Шадид, Мъргън и Бесния да си викат нещо, след което конете им отпрашиха по посока на мълнията.
— Това трябва да е Гоблин — казах и понечих да се изправя.
Тя затегна хватката си и ме задържа.
— Те ще се справят и сами, Знахар.
Погледнах надолу. Не ми трябваше много светлина, за да разчета израза на лицето й.
— Да. Предполагам, че ще се справят.
След още миг колебание направих онова, което тя желаеше.
Когато дишането ни се учести, се надигнах леко и казах:
— Не си във форма за…
— Млъквай, Знахар.
И аз млъкнах и се захванах за работа.