И мен ме изтощаваше. А и в момента дъждът наистина ставаше много сериозен. Само че…
— Ами Гоблин?
— Какво за него? Обзалагам се, че малкият кретен е наред. И Подозирам, че е много по-добре от нас.
Ето в този момент командването те спипва. Когато правиш избор, за който имаш чувството, че просто е лесният начин да се измъкнеш. Когато предпочетеш удобството пред задължението.
— Добре тогава. Да видим дали пък няма да успеем да намерим пътя до градчето. — Пуснах ръката на Господарката. Приведохме се в по-приличен вид, а момчетата се правеха, че не забелязват. Подозирах, че останалите войници в Талиос някак си ще узнаят до сутринта. Така става със слуховете.
По дяволите, ще ми се да съм виновен, както подозираха.
Достигнахме селото, а светът наоколо започваше да посивява. Дори невероятните ни коне вече се изморяваха. Натикахме ги с мъка в конюшня, предназначена за половин дузина нормални животни, и изтрополихме в къщата. Бях убеден, че собственикът ще изпадне в екстаз, че клиентелата му пак се е увеличила — при това с хора, които сякаш цяла нощ са се търкаляли в калта.
Старецът обаче го нямаше наоколо. Вместо това откъм кухнята се появи дундеста дребна женица, изгледа ни сякаш сме нахлуващи варвари, след което видя Господарката.
Тя изглеждаше също толкова оръфана, колкото всички нас. И също толкова проклета. Но нямаше как да я сбъркаш с мъж. Старицата доприпка до нея, започна да говори нещо на Талиански, след което я потупа по гърба. Не ми трябваше Корди, за да разбера, че преминава през рутинното „О, бедничката ми!“. Последвахме ги обратно в кухнята.
Където се беше разположил нашият скъп другар Гоблин, опънал крака на пън пред огъня, посръбвайки нещо от голяма халба.
— Хванете дребното копеле! — извика Мъргън и закрачи към магьосника.
Гоблин подскочи и изписука:
— Знахар!
— Къде беше? Стоиш тук и се наливаш, докато ние отъпквахме тинята в опити да ти спасим задника от лошите момчета, а?
Мъргън го притисна в ъгъла.
— Хей! Не! И аз току-що пристигнах.
— Къде ти е конят? В конюшнята липсваше един, когато прибрахме нашите.
— Навън е много гадно. Оставих го отзад и влязох направо вътре.
— А за коня не е гадно? Мъргън, изхвърли го и не го пускай обратно, докато не се погрижи за коня си.
Не че и ние си свършихме кой знае колко съвестно работата. Но поне не ги зарязахме под дъжда.
— Корди, когато старата дама спре да се суети около Господарката, я попитай колко път има оттук до реката.
— Реката? Нали не смяташ все още да…
— Да, смятам. Веднага след като сложа нещо в стомаха си и поспя няколко часа. За това слязох на юг от Талиос и смятам да го свърша, преди да се върна. Приятелчетата ви си играят игрички с нас, макар и да не разбирам защо, а това никак не ми изнася. Ако мога да прекарам отряда през тези земи, без да се набърквам в чужди битки, ще го сторя.
Той се усмихна криво.
— Както желаеш. Ако толкова държиш да се увериш сам, направи го. Само внимавай.
Гоблин влезе отново. Изглеждаше смутен, примирен и много мокър.
— Къде отиваш сега, Знахар?
— Закъдето бяхме тръгнали. Реката.
— Може би ще успея да ти спестя труда.
— Съмнявам се. Но нека чуем. Да не би да си открил нещо, докато се правеше на самотен герой?
Той присви очи.
— Съжалявам. Това не беше най-прекрасната нощ в живота ми.
— През последните години имаш твърде много такива, Знахар. Званието Капитан си върви с киселините в стомаха.
— Да.
Спогледахме се. Накрая той загуби двубоя, отклони очи и продължи:
— След като двамата с Господарката се разделихме, бях изминал само половин миля, докато се усетя, че дребните кафяви мръсници не са се заблудили. А знаех, че съм свършил добра работа с илюзията. И ако не бяха тръгнали след мен, значи разполагаха с някакви свои умения. Вече го подозирах, имайки предвид как винаги ни намираха, въпреки че непрекъснато им бягахме. Затова реших, че ако не мога да стигна до Господарката, по-добре да потърся този, който ги контролира и насочва. Което се оказа твърде лесно. Те не ми се пречкаха. Явно са решили, че щом се отдалечавам от Господарката, няма смисъл да ме закачат. Само неколцина продължиха да ме следват. Реших да ги разкарам и използвах няколко номерца, които си пазех за следващия път, когато на Едноокия му избият чивиите. И след като престанаха да приритват, се промъкнах до някакъв хълм, чийто връх беше издълбан като паница, а в нея седяха тези шест човечета, всичките зяпнали в малък огън. Само че имаше нещо странно. Не можех да ги видя добре. Все едно се опитвах да гледам през мъгла. Черна мъгла. Или нещо от сорта. Много дребни сенки, предполагам, така ти би ги нарекъл. Някои — не по-големи от плъхове. И всички бръмчаха като пчели.