Ведна-Бота се намираше най-близо до морето и можеше да се използва само през най-сухите месеци в годината. Осемдесетте мили между този брод и морето бяха невъзможни за преминаване. Ведна-Бота, както и Тери, носеха имената на намиращите се покрай тях Талиански селца, изоставени при нашествието на Сенчестите. Сега бяха празни.
Нума и Годжа — някога Талиански села по долното течение на Голямата река, сега бяха отново обитаеми. Очевидно Годжа бе критично място за прехвърляне през реката и Лебеда, Бесния и Кинжала го бяха виждали. Разказаха ми каквото можеха. Разпитах и за другите бродове и направих изненадващо откритие. Всеки от тримата не познаваше поне един. Ха!
— Двамата с Гоблин ще тръгнем към Годжа. Мъргън, ти и Корди ще проверите Ведна-Бота. Шадид и Лебеда поемат към Нума. Синдаве, вие с Кинжала ще прескочите до Тери. — Исках да изпратя всеки от тримата в непозната територия.
Корди се засмя. Лебеда се намръщи. А Кинжала… Чудя се дали би реагирал, ако му подпалиш подметките…
Разделихме се. Господарката, Мускуса, Хагоп и човекът на Синдаве останаха, за да се възстановяват. Гоблин яздеше до мен, но откакто изказа надеждата си, че времето няма да се вкисне отново, почти не продумваше. Не звучеше сякаш вярва, че ръмежът ще намалее.
Уилоу каза, че доколкото е чувал, Сенчестите укрепяват южния бряг на Годжа. Поредният знак, че врагът ще използва именно този брод за основната част от армията си. И аз се надявах да е така. Според картите теренът е много благоприятен.
Два часа след като се разделихме дъждецът се завърна. Прекрасно време за мрачните мисли, които се надбягваха в главата ми.
Въпреки приключението ми предния ден, ми се струваше, че е минала цяла вечност, откак съм бил съвсем сам достатъчно дълго, за да мога да обмисля внимателно каквото и да е. Така че използвах гробовното настроение на Гоблин, за да поразсъждавам накъде вървим аз и Господарката. Но тя не успя да се задържи в ума ми. Вместо това мислите ми се завъртяха около кашата, в която забърках себе си и отряда.
Бях начело, но не държах юздите. Още от онзи манастир насам се случваха неща, които не можех да контролирам, нито да осмисля. Геа-Ксле и реката влошиха нещата. Сега се чувствах като плавей, понесен от бързеи. Имах съвсем бегла представа кой какво и на кого прави, но бях заклещен по средата на всичко. Освен ако този последен отчаян порив не ми разкриеше изход навън.
От всичко, което знаех, си правех заключението, че ако позволя на Прабриндрахът да ме засмуче, ще се окажа от „погрешната“ страна. Сега осъзнавах как се е чувствал Капитанът, когато Ловеца на души ни нае на служба при Господарката. Преди останалите да осъзнаем, че сме направили грешка, вече се биехме в кампаниите на Защитника.
За наемния войник не е нужно да знае какво става. Трябва само да свърши работата, за която е взел златото. Това ми се набиваше в главата от момента на записването ми в отряда. Няма правилно, нито грешно, няма добро или зло, само нашата страна и противниковата. Честта на Черния отряд е вътре в самия него — от един брат към друг. Извън братството честта означава само спазване на договора с настоящия ни работодател.
Нищо от историята на отряда не наподобяваше моментното ни състояние. За първи път — основно по моя вина — се биехме на първо място заради самите себе си. Договорът, ако изобщо го приемехме, щеше просто да съвпада със собствените ни желания. Инструмент. Ако запазех хладната си преценка, както се очакваше от мен, Талиос и Талианците щяха да бъдат просто сечива, отговарящи на целите ни.
И все пак се съмнявах. Харесах онова, което видях у Талианския народ, особено духа им. След раните, нанесени им при запазването на независимостта им, те още бяха нахъсани срещу Сенчестите. И имах силното усещане, че няма да харесам тази групичка, ако се запозная с нея. Така че дори още преди да е започнало всичко, нарушавах първото и най-важно правило, обвързвайки се емоционално. Какъвто съм глупав…
Проклетият дъжд имаше нещо лично срещу мен. Не ставаше по-силен, но и не се отказваше. Но въпреки това на изток и запад виждах светлина, която означаваше чисти небеса в тези посоки. Боговете, ако изобщо съществуваха, спретваха мизерията специално за мен.