— Откри ли каквото ти трябваше? — попита Гоблин, когато се върнах при него.
— Мисля, че да. Не е онова, каквото исках. Освен ако ти не ме зарадваш. Можем ли да прекосим със сила?
— Срещу това, което е там сега? Вероятно. Докато водите са все още ниско. Ако опитаме посред нощ и ги хванем да дремят.
— А когато нивото на водата наистина спадне, там ще се мотаят към десет хиляди души.
— Не изглежда добре, нали?
— Не. Дай да намерим място, където да се скрием от дъжда.
— Аз ще издържа на ездата обратно, ако и ти можеш.
— Да опитаме. Справим ли се, ще спим на сухо. Какво ще кажеш за мъжете там? Професионалисти?
— Подозирам, че са само малко по-добри от хора, маскирани като войници.
— И на мен ми се сториха доста нескопосани. Но може би пък по тези краища на света не им и трябва да са по-добри.
Видях четирима мъже, докато клечах покрай брода. Не ме впечатлиха изобщо. Нито пък планът и конструкцията на укреплението. Явно тези Господари на сенките не бяха докарали професионалисти, които да тренират силите им, нито развиваха кой знае какви умения в хората на разположение.
— Естествено, може да сме видели просто това, което се очаква да видим.
— Винаги е вариант, да. — Интересна идея, която може би си заслужаваше малко обмисляне, защото в този момент забелязах двойка раздърпани гарвани, които ни наблюдаваха от изсъхналия клон на един бряст. Заоглеждах се за дънера, след това го пратих по дяволите. Щях да се занимавам с него, когато му дойде времето.
— Помниш ли жената на Видоменителя, Гоблин?
— Да. Какво за нея?
— Каза, че ти изглеждала позната в Геа-Ксле. Сега изведнъж ми хрумна, че може и да си бил прав. Сигурен съм, че и по-рано сме се натъквали на нея. Но по никакъв начин не мога да се сетя къде и кога.
— Има ли значение?
— Може би не. Просто една от онези дреболийки, които ти лазят по нервите. Дай тук да завием наляво.
— Защо, по дяволите?
— Според картите има градче, наречено Веджагедия, което искам да разгледам.
— Мислех, че се връщаме…
— Ще ни отнеме само няколко минути.
— Да бе… — Мрънкане, мрънкане и мърморене под нос.
— Изглежда ще ни се наложи да се бием. Трябва да познавам терена.
Още мрънкане и сподавено мърморене.
Ядохме студена храна на седлата. Не се случва често, но в този момент завиждах на мъжа с къщурка и съпруга.
Всичко си има цена. Яздехме сред мрачна и призрачна земя. Навсякъде се виждаха дела на човешката ръка, дори и в този мрак. Някои от домовете, които проверихме, изглеждаха като затворени едва вчера. Но не срещнахме жива душа.
— Изненадан съм, че крадците не са работили по тази местност.
— Не казвай на Едноокия.
Насилих се да се засмея.
— Предполагам, че са били достатъчно умни да вземат и ценностите със себе си.
— Тези хора наистина са решени да платят необходимата цена, не си ли съгласен? — Изглеждаше впечатлен.
Макар и без желание, аз също започвах да ги уважавам.
— И изглежда отрядът ще бъде единственият им коз срещу съдбата.
— Ако го допуснеш.
Стигнахме до градчето Веджагедия. Навремето може и да е било дом на повече от хиляда човека. Сега изглеждаше по-призрачно дори от изоставените ферми. Там поне гледахме дивата природа. В града нямаше нищо, освен няколко гарвана, прелитащи от покрив на покрив.
Обитателите не бяха заключили вратите си. Проверихме може би две дузини сгради.
— Ще свърши работа за щабквартира — казах на Гоблин.
Той изсумтя. След малко попита:
— Да не би да вземаш решение?
— Започва да ми изглежда, че решението е взето вместо мен. Нали? Но да видим какво ще кажат другите.
Насочихме се на север. Гоблин почти не говореше. Това ми даде време да поразсъждавам и да открия още по-дълбоки значения на ролята ми като Капитан и потенциален предводител.
Ако нямаше друг избор, освен да се бием и да поведем цяла нация на война, щях да предявя искания. Нямаше да оставя Талианците да ме поставят в позиция, от която да могат да се налагат и да променят всяко мое решение. Ставал съм свидетел как предшествениците ми така са полудявали. Ако се опитат да ме окачат на куката, ще им я набутам в гърлото.