Беше права. Измамната показност и изкусността трябваше да бъдат нашите оръжия. Ако искахме да се срещнем и да победим тренираните армии на Сенчестите, трябваше първо да спечелим в умовете на вражеските войници. Отнема цели векове да създадеш сила, която има необходимото самочувствие да отиде и да помете врага независимо от шансовете.
Прабриндрахът се оказа учтив домакин, въпреки голямото ни закъснение. Покани ни на вечеря, каквато не храня надежди някога да видя отново. След това ни предложи и забавление. Танцуващи момичета, гълтачи на мечове, илюзионисти и музиканти, чието изкуство ми се стори твърде чуждо, за да го оценя по достойнство. Принцът не бързаше да получи отговора, който знаеше със сигурност. През това време Лебеда ме запозна с цяла орда Талиански първенци, включително и Джахамарадж Джах. Казах на човека, че ще прегледам дъщеря му веднага щом мога. Благодарността, изписана на лицето му, бе смущаваща.
Като изключим него, не обърнах никакво внимание на тези хора. Не възнамерявах да работя с или чрез тях.
Моментът настъпи. Поканиха ни извън тълпата в една по-уединена стая. Понеже водех двама от лейтенантите си, Прабриндрахът направи същото. Единият беше онзи чудак — Пушека, когото принцът представи с титла. Която се превеждаше като Господар на Пазителите на Обществения Ред. А това пък се оказа, че значи шеф на противопожарната бригада.
Само Едноокия не успя да запази сериозното си изражение.
Другият лейтенант на Прабриндраха бе мистериозната му сестра. Редом с него ясно си личеше, че тя е по-възрастната и вероятно по-коравата. Дори наконтена, изглеждаше като след сериозна езда, без да се е подсушила.
Когато Прабриндрахът запита за моите спътници, представих Могаба като командир на пехотата, а Господарката — началник на персонала. Идеята за жена-войник го втрещи. Зачудих се колко ли по-впечатлен ще остане, ако научи нейната история.
Тя добре прикри изненадата си от тази титла. Добавих, колкото за Прабриндраха, толкова и за нея:
— В отряда няма по-квалифициран за тази работа. С евентуалното изключение на Капитана, всеки пост е зает по заслуги.
Лебеда превеждаше. Той позаглади остротата в отговора на принца, който, предполагах, всъщност изразяваше донякъде съгласие. Сестра му явно се явяваше мозъкът в групата.
— Да пристъпваме към въпроса — казах на Уилоу. — Времето ни е твърде малко, ако ще спираме нашествие.
Лебеда се усмихна.
— Значи ще приемете поръчката?
Не си се съмнявал и за секунда, чакал такъв.
— Не залагай големи надежди, човече. Смятам да отправя контрапредложение. И условията ми не подлежат на обсъждане.
Усмивката му се стопи.
— Не разбирам.
— Разгледах земята. Говорих с хората си. Въпреки положението ни, повечето от тях искат да продължим. Знаем какво трябва да направим, за да стигнем до Катовар. Което значи, че ще обмислим да направим онова, което принцът ти иска от нас. Но няма и пръста да си мръднем, ако не е по нашите условия. Кажи му го, за да му съобщя лошите новини.
Лебеда преведе. Прабриндрахът не изглеждаше щастлив. Сестра му пък сякаш искаше да скочи на бой. Уилоу се обърна към мен:
— Давай да чуем.
— Ако от мен се очаква да ръководя армия, която ще трябва да създам от нищото, искам да имам властта да го направя. Искам да бъда шефът. Без намеса откъдето и да било. Никакви политически глупости. Никакви вражди между култовете. Дори волята на принца ще трябва да поотстъпи за известно време. Не знам дали Талианците имат дума за това, което искам. Не се сещам и за Розоградското название. В Градовете на скъпоценните камъни титлата е „диктатор“. Избират го за една година. Кажи му това.
Щастлив ли бе Прабриндрахът? Но разбира се. Почти толкова, колкото би бил всеки принц на неговото място. Започна да приказва, опитвайки се да ме закопае с „ако“-та, „или“-та и „но“-та. Аз се усмихвах през цялото време.
— Казах, че няма да се пазаря, Лебед. И наистина го мисля. Единственият ни шанс, както го виждам аз, е да направим това, което трябва и когато е необходимо, а не шест седмици по-късно, когато перушината вече е загладена, хората с различни интереси са се изказали и всичко е подпечатано и прошнуровано.
На лицето на Могаба цъфтеше най-голямата усмивка, която някога бях виждал у него. Забавляваше се неудържимо. Може би винаги му се е искало да говори по този начин на шефовете си в Геа-Ксле. Аз продължих: