Едноокия спря да пее и каза:
— Нито един от Покорените не беше от типа, който може да се закроти някъде и да се покрива през всичките тези години, Знахар. Ако някой беше оцелял, досега да сме видели фойерверките. А и ние с Гоблин щяхме да подочуем.
— Предполагам, че си прав. — Но при все това продължавах да се съмнявам. Може би пък някаква частица от мен просто не искаше Покорените да са мъртви.
Приближавахме наклона, водещ към Кулата. Чак сега видяхме и признаци на живот. Мъже, облечени в ярки цветове като пауни, се мотаеха по високите парапети на сградата. Неколцина излязоха навън в изключително набързо скалъпен опит за церемониално посрещане на Господарката. При вида на облеклата им Едноокия се подсмихна подигравателно.
Едва ли би посмял да направи същото предния път, когато бяхме тук.
Наведох се към него и прошепнах:
— По-кротко. Тези униформи тя ги е измисляла.
Надявах се, че наистина искат само да я посрещнат, а нямат нещо по-злокобно наум. Всичко зависеше от новините, дошли от севера. Понякога гадните слухове пътуват по-бързо и от вятъра.
— Безочие, момчета — казах на глас. — Не забравяйте — бъдете смели и нагли, не ги оставяйте да се осъзнаят. — Погледнах към тъмния вход и добавих: — Тук ме познават.
— Точно това ме безпокои — изписка Гоблин, след което се изкикоти.
Кулата изпълваше все по-голяма част от света около нас. Мъргън, който никога досега не я беше виждал, се предаде на възхищението с широко отворена уста. Мускуса и Хагоп се правеха, че постройката изобщо не ги впечатлява, а Гоблин и Едноокия бяха твърде заети, за да й обърнат внимание. Господарката просто не можеше да бъде впечатлена — тя беше създала това място във време, когато представляваше нещо много по-велико и по-нищожно от сегашната си личност.
Самият аз бях отдаден на каузата да създам около себе си излъчването, което ми трябваше. Разпознах командира на посрещащата ни група. Видяхме се предишния път, когато се наложи да стъпя в Кулата. Отношенията ни в най-добрия случай бяха колебливи.
Той също ме разпозна и очевидно не знаеше какво да предприеме. Двамата с Господарката напуснахме Кулата преди почти година.
— Как я караш, полковник? — попитах и се усмихнах приятелски. — Най-сетне успяхме да се доберем дотук. Мисията завърши успешно.
Той се обърна към Господарката. Аз също, макар и само с крайчеца на окото си. Сега бе шансът й.
Беше си лепнала най-арогантната физиономия. По дяволите, аз можех да се закълна, че наистина е демонът, който обитава тази кула. Е, тя си и беше… преди време. Тази личност не бе умряла със загубата на силите й. Нали?
Изглежда щеше да играе театъра. Въздъхнах тихо с облекчение и затворих очи за секунда, докато войниците посрещаха водачката си. Вярвах й. Но човек никога не може да е наистина сигурен. Няма как да предвиждаш хората около себе си, не и всеки път. Особено тези, които нямат надежда. Винаги е възможно тя да се опита да възстанови империята си, да се скрие дълбоко в Кулата си и да накара слугите й да вярват, че не е променена. И нищо не би й попречило да опита. Можеше да продължи с ужасите веднага след като ми върне Аналите.
Или поне така вярваха спътниците ми. И много се страхуваха от първата й заповед, превърне ли се отново в сенчестата императрица.
5.
Веригите на империята
Господарката спази обещанието си. Аналите бяха в ръцете ми броени часове след влизането ни в Кулата, докато нейните обитатели още бяха обхванати от треската на завръщането й. Но…
— Искам да продължа с теб, Знахар. — Гледахме залеза от един от парапетите на сградата. Беше втората ни вечер тук.
Отговорих, разбира се, със сладкодумието на продавач на коне.
— Ъъ… ъ… но… — Точно така. Господар на словото и свободното изразяване. Защо, по дяволите, би могла да иска такова нещо? Тук в Кулата тя имаше всичко! Малко по-внимателно планиране и можеше да прекара остатъка от живота си като най-могъщото същество на света. За какво й е да язди нанякъде с нас? Банда стари и изморени мъже, които дори не знаят накъде отиват, нито защо, а само че трябва да продължават да се движат, защото иначе нещо — вероятно съвестта им — ще ги застигне.
— Тук вече няма нищо за мен — каза тя. Сякаш това обясняваше каквото и да било. — Искам… просто искам да разбера какво е да си обикновен човек.