— Прекрасно. Изведнъж ми мина през ума, че може и да имаме шанс. Едно на десет, може би, но пак е шанс.
— А сега лошите новини.
— Предполагам, че беше неизбежно. Какви са?
— Изпращат още пет хиляди мъже. Десет хиляди в силите при Годжа. По хиляда за Тери и Ведна-Бота. Останалите минават през Нума. Доколкото разбрах, този брод е проходим два дни преди Годжа.
— Лошо. Възможно е три хиляди души да ни изненадат в гръб, когато се сблъскаме с врага.
— И ще изпратят, освен ако не са идиоти.
Затворих очи и си представих картата. Нума беше мястото, където казах на Джахамарадж Джах да разположи хората си. Той обаче успя да събере само две хиляди и петстотин души, при това с усилие. Повечето Шадари искаха да изчакат и да се включат в голямата армия. Три хиляди ветерани щяха да ги прегазят.
— Кавалерия? — попитах. — Да накарам Джах да ги посрещне на брега и да направи каквото може, а после да отстъпи и да пусне кавалерията ни да ги удари по фланга, преди да пробият…
— Мислех си да промъкнем легиона на Могаба до долу, да ги прегазим и да се върнем при Годжа. Но ти си прав. Кавалерията ще е по-ефективна. Имаш ли доверие на Мускуса и Хагоп?
Нямах им. Не се справяха с налагането на заповедите. Ако не бяха кръвожадните Рои да ритат задници, където е необходимо, армията им щеше да е като пътуващ цирк.
— Искаш ли ги? Водила ли си такива сражения?
Тя ме изгледа с укор.
— Ти къде си дремал?
Правилно. Виждал съм я достатъчно често.
— Искаш ли ги?
— Ако ти желаеш да ми ги дадеш.
— Ще ме изпепелиш с пламъка на ентусиазма си. Добре. Но няма да казваме на никого, докато не му дойде времето. А на Джахамарадж Джах — изобщо. Ще положи повече усилия, ако не знае, че идва помощ.
— Както кажеш.
— Някакви други новини от нашия рядко появяващ се приятел?
— Не.
— Коя е жената, която влачи със себе си?
Тя се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше.
— Не знам.
— Странно. Стори ми се, че съм я виждал и преди. Но не мога да се сетя къде.
Тя сви рамене.
— След време всеки започва да ти прилича на някого, когото си виждал преди.
— Аз на кого приличам?
Тя дори не трепна.
— На Гастрар Телзар от Новок Дебракен. Гласът е различен, но сърцето е същото. И той проповядваше морал и спореше сам със себе си.
Какво да кажа? Дори не съм го чувал този.
— Често морализаторстваше твърде много. Съпругът ми го изгори жив.
— Смяташ ли, че съм морализирал относно Годж?
— Да. Мисля, че се прекара през същински ад след това. На далавера си. Станал си достатъчно умен първо да се разправяш с тях, а да плачеш после.
— Не мисля, че искам да играя тази игра.
— Не. Естествено, че не би искал. Отдели малко от времето си, за да накарам шивачите да ти вземат мярка.
— Какво? Че аз вече си имам бляскава униформа.
— Не като тази. Тя е за разколебаване на слугите на Сенчестите. Част от представлението.
— Ясно. Когато искаш. Мога да работя и докато ми вземат мерки. Променливия ще дойде ли за шоуто на Годжа?
— Ще разберем по трудния начин. Не каза. Споменах ти, че си има свои планове.
— Не бих отказал едно надзъртане в тях. На теб позволи ли?
— Не. Днес Могаба разиграва тренировъчна битка между легионите. Ще дойдеш ли?
— Не. Ще се опитвам да изсмуча от Радишата още превоз. Имам въглищата. Сега трябва да ги пренеса до долу.
Тя изсумтя.
— По мое време нещата ставаха другояче.
— Тогава имаше повече сила.
— Вярно е. Ще ти изпратя шивачите.
Чудех се какво ли има на ум… Какво? Наистина ли видях това? Сериозно ли? Въртеше ли задник, докато излизаше? Мътните ме взели. Очите ми почват да сдават багажа.
Седмично събрание за преценка на ситуацията.
— Какво става с прилепите? — попитах Мъргън.
— Моля? — Хванах го неподготвен.
— Ти повдигна въпроса. Мислех, че следиш нещата.
— Изобщо не съм виждал прилепи от известно време.
— Добре. Значи Гоблин и Едноокия са разкарали правилните хора. Както аз виждам нещата, всичко сякаш върви гладко. Може би дори по-бързо, отколкото очаквахме. — Скоро не бях получавал конкретни оплаквания. Господарката намери време да помогне на Мускуса и Хагоп да всеят страх в редиците на непокорните си конници. — Могаба?