Съобщих го на Могаба, който имаше най-голяма нужда от още време. Мърмореше, че най-голямото му постижение дотук е войските да вървят в права линия.
Вярвах, че това е най-важният урок. Ако можехме да поддържаме строя по време на битка…
Не се чувствах добре заради подареното време. С всеки изминал ден получавах все повече доклади за проблемите на предните ни сили и ставах още по-неспокоен.
Два дни преди планираното ни потегляне повиках Могаба.
— Поотпусна ли се от допълнителното време?
— Не.
— Поне малко?
— Не. Ако тръгнем пет дни по-късно, ще съм ги подготвял с пет дни повече.
— Добре. — Облегнах се назад.
— Притеснен си.
— Тази тиня. Изпратих Жабешкото лице да проучи. Синдаве все още е на двадесет мили от Веджагедия. Какво ще е за тълпата, която ще подкараме натам?
Той кимна.
— Искаш да тръгнем по-рано?
— Сериозно обмислям да потеглим по първоначалния план. Просто за да сме сигурни. Ако пристигнем по-рано, ще можем да починем и да потренираме при полеви условия.
Той отново кимна. След това ме изненада.
— Понякога разчиташ на предчувствия, нали?
Вдигнах вежда.
— Наблюдавам те от Геа-Ксле насам. Мисля, че започвам да разбирам как работи умът ти. И смятам, че понякога не разбираш сам себе си достатъчно добре. Цяла седмица си притеснен. Това означава, че имаш предчувствие, което искаш да потиснеш. — Той стана от стола си. — Ще се организирам за тръгване рано.
Напусна. Замислих се доколко ли наистина знае как работи умът ми. Поласкан ли да се чувствам или заплашен?
Отидох до прозореца, отворих го и се загледах в нощното небе. Видях звезди през гонещите се облаци. Може би всекидневният дъждец приключи. Или беше просто поредната кратка пауза.
Върнах се към работата си. Сегашният ми проект, с който се занимавах при възможност, включваше Жабока. Опитвахме се да разберем какво е станало с всички липсващи от библиотеките на града книги. Подозирах, че едно определено анонимно служебно лице ги е прибрало нейде из двореца на Прабриндраха. Въпросът беше как да се докопам до тях. Да заложа на силите си на диктатор?
— Зарежи реката.
— Какво? — Огледах се наоколо. — Какво, по дяволите…?
— Зарежи реката.
Един гарван стоеше на перваза. До него се настани втори. Той донесе същото съобщение.
Гарваните са умни. Но само за птици. Попитах какво имат предвид. Те ми отговориха да зарежа реката. Можех да ги сложа на скарата и пак щяха да повтарят само това.
— Добре де, схванах. Да зарежа реката. Къш!
Гарвани. Непрекъснато проклетите гарвани. Със сигурност се опитваха да ми кажат нещо. Но какво? Че не трябва да обръщам внимание на приготовленията около реката.
И без това имах такова намерение заради тинята.
Отидох до вратата и изкрещях:
— Едноок! Гоблин! Имам нужда от вас.
Те дойдоха — навъсени и на разстояние един от друг. Лош знак. Отново се караха. Или работеха по въпроса. А измина толкова много време от последния им скандал, че можеше да е сериозен изблик.
— Тази нощ ще е, момчета. Разкарайте останалите агенти на Сенчестите.
— Мислех, че имаме допълнително време — заяде се Едноокия.
— Може и да имаме. А може и да нямаме. Искам да се свърши сега. Погрижете се.
— Да, сър, ваше диктаторство, сър — измърмори Гоблин под нос. Изгледах го мръсно. Той се оттегли. А аз се върнах до прозореца и отново се загледах в прочистващото се небе.
— Знаех си, че нещата вървят твърде добре.
32.
Светлосянка
Господарите на сенките се срещнаха с прибързаност, която ги изтощи. Събранието бе планирано няколко дни по-рано, но по пътя ги застигна посланието, че е твърде късно за мързеливо и спокойно придвижване.
Намираха се в мястото с басейна, несигурните измерения и сенките. Жената се клатеше неспирно. Спътникът й беше развълнуван. Този, който говореше рядко, сега се обади пръв.
— За какво е паниката?
— Шпионите ни в Талиос са елиминирани. Всички освен най-новите. Толкова внезапно. — И тя щракна с пръсти.
Спътникът й добави:
— Те се готвят да потеглят.
Жената:
— Знаели са хората ни. Което значи, че всичко, научено от шпионите ни, е съмнително.