— Трябва да се придвижим по-рано от планираното — отбеляза мъжът. — Не можем да им дадем и минута повече от необходимото.
— Разкрити ли сме? — попита мълчаливият.
— Не — отвърна жената. — Източникът ни близо до центъра им все още е активен, въпреки че от него има малка полза. Не е докладвал дори следа от съмнение.
— Трябва да се присъединим към войските. Не бива да оставяме нищо на случайността на битката.
— Вече спорихме за това. Няма да рискуваме живота си. Нямаме причина да мислим, че имат шансове срещу ветераните ни. Прибавил съм пет хиляди мъже към атакуващите сили. Това е достатъчно.
— Имаше и още нещо. Това, заради което си ни повикал сега.
— Да. Нашият спътник от Сенчестия затвор и Надзирателя не е толкова вманиачен в южните си предели, колкото му се иска да мислим. През изминалата година е промъкнал свои хора на Талианска територия. Атакували са водачите на Черния отряд. И са се провалили с гръм и трясък. Усилията им са постигнали само едно — освен че е издал мислите си. Дадоха ми шанс да инфилтрирам единствения ни оцелял шпионин в лагера им.
— Значи, когато отново го видим, ще му върнем подигравката.
— Може би. Ако изглежда уместно. От напразния му опит идва и малко информация. Доротея Сенджак е с тях.
Последва дълго мълчание. Накрая онзи, който говореше рядко, се обади:
— Дори само това вече обяснява защо приятелят ни ще изпраща тайно хора на север. Той би я притежавал с такава радост.
Жената отговори:
— Има и други причини освен очевидните. Явно има някаква връзка с Капитана на отряда. Тя ще бъде ценен ресурс, ако връзката е достатъчно силна, за да я манипулираме.
— Незабавно да я убием!
— Не! Ще я заловим. Ако той е способен да я използва, значи можем и ние. Помисли само какво знае. Коя е била. Тя може да е ключът да го премахнем и да затворим портала. Дори да е безсилна, не е изгубила спомените си.
Мълчаливият се засмя. Смехът му бе толкова луд, колкото и онзи, който кънтеше в Надзирателя. Мислеше си за това как всеки може да използва спомените на Доротея Сенджак. Всеки!
Жената позна смеха и разбра какво се случва в ума му. Осъзна, че двамата с партньора й ще трябва да продължат много внимателно. Но се престори, че не вижда. Вместо това запита спътника си:
— Свърза ли се с този в блатата?
— Не иска да има нищо общо с нас или битките ни. Доволен е със зловонната си и влажна малка империйка. Но ще размисли.
— Добре. Съгласни ли сме? Ускоряваме ли плана?
Всички кимнаха.
— Ще разпратя заповедите веднага.
33.
Талиос: пияни магьосници
Денят не беше от хубавите. Не стана по-добре и след залез-слънце. Добрата новина дойде от Жабока — Синдаве бе достигнал Веджагедия. Лошата обаче я последва веднага. Нямаше материали за укрепване на града. Щяха да си останат с рова.
Но земята беше толкова напоена, че стените му не биха се задържали.
Е, какво пък. Ако боговете бяха настървени да ни спипат, щяха да го сторят. Гърченето на кукичката нямаше да ни помогне.
Точно бях готов да се срутя в леглото, когато Мъргън нахлу в стаята. Бях толкова изморен, че виждах двойно. Двама Мъргъновци не подобриха състоянието на вселената.
— Сега пък какво? — извиках.
— Може би голяма неприятност. Гоблин и Едноокия са в кръчмата на Лебеда, пияни до козирката, и се джавкат. Не ми харесва накъде вървят нещата.
Примирих се с мисълта за поредната безсънна нощ и станах. Това назряваше от доста време. Можеше да излезе извън контрол.
— Какво правят?
— Засега само обичайното. Но този път не е весело. Някакво свирепо подводно течение. И изобщо имам чувството, че някой ще пострада.
— Конете готови ли са?
— Накарах да ги оседлаят.
Сграбчих офицерския жезъл, който някой от Нар ми подхвърли при подстъпа ни към Геа-Ксле. Без определена причина, като изключим, че беше най-близкото под ръка, подходящо за чупене на глави.
Казармата притихна, докато излизахме. Мъжете усещаха, че става нещо. Когато стигнах конюшнята, Могаба и Господарката се присъединиха към парада. Огньове озариха нощта. Талианците излизаха да видят какво става.
Магьосниците стояха настръхнали на бой насред улицата пред кръчмата на Лебеда. Тя пък беше изтърбушена. Огньове проблясваха нагоре и надолу по улицата, но никой от тях не беше опасен. Просто огнени петна по лицата на сградите, свидетелстващи за неточния прицел на пияниците.