— Плановете са като мухи-еднодневки, когато запее стоманата — изръмжа Могаба.
Претърколих се на една страна и го погледнах в очите.
— Нар ще удържат ли местата си?
Бузата му потрепери. Знаеше какво имам предвид.
Като се изключи битката на реката, която беше съвсем различна от предстоящата, хората на Могаба не бяха влизали в истинско сражение. Разбрах го наскоро. Предците на Нар толкова добре дресирали Геа-Ксле и съседите му, че за да ги държат в ред сега, трябваше само да скръцнат със зъби. Тези Нар още смятаха, че са най-добрите в света, но без да са го доказали на бойното поле.
— Ще устоят — отвърна той. — Могат ли да сторят друго? Ако ужасът превърне костите им във вода? Твърде много са се хвалили.
— Ясно. — Хората правят ужасно глупави неща само защото са казали, че ще ги направят.
Ами останалите от сбирщината ми? Повечето бяха ветерани, макар и малцина преживели подобно нещо. Справиха се, когато бяхме по реката. Но не можеш да знаеш какво ще направи човек, докато не го стори. Не бях сигурен дори за себе си. Влизал съм в битки и съм излизал от тях, но съм виждал и стари ветерани да не издържат на напрежението.
Никога не съм бил генерал. Нито съм вземал решения, които обричат на сигурна гибел. Имах ли твърдостта да обричам хора на смърт, за да постигна по-голяма цел?
Бях също толкова нов в ролята си, колкото и най-зеленият Талиански войник.
Очиба изсумтя. Аз отново разделих тревата.
Една дузина мъже приближаваха брода откъм южната страна. Бяха добре облечени. Вражеските командири?
— Едноок. Време е Жабешко лице да подслуша малко.
— Веднага. — И той се прокрадна назад.
Гоблин ме изгледа мило, прикривайки силното си раздразнение. Едноокия задържа играчката си, а неговата я бях взел. Проявявах пристрастия.
Деца. Не му пукаше, че тази змия едва не ме уби.
Жабока се върна.
Щяха да дойдат сутринта. Рано. Не очакваха съпротива. Хвалели се какво щели да направят на Талиос.
Разпространих новината.
Никой нямаше да спи много тази нощ.
Беше ли готова армията ми? Усещах много от безпокойствието, което се появява преди кръвопролитие, но също и нетипично за девиците нетърпение. Талианците знаеха, че шансовете им не са твърде добри. Защо тогава изглеждаха толкова уверени в лицето на вероятната катастрофа?
Осъзнах, че не разбирам достатъчно добре културата им.
Бръкни в торбата с хитростите, Знахар. Изиграй си ролята на Капитан. Започнах обиколка на лагера, както обикновено под надзора на гарвани, спирах се да разменя по няколко думи с човек тук, човек там, изслушвах забавни истории за любимата жена или едва проходилото хлапе. Мнозина от тях за първи път ме виждаха толкова отблизо.
Опитах се да не мисля за Господарката. Така че тя, разбира се, не излизаше от ума ми.
Утре ще атакуват Годжа. Това означаваше, че днес са прекосили Нума. Може би точно в този миг там се биеха. Или пък всичко бе свършило. Може би е мъртва. Три хиляди вражески войника можеше да се готвят да ме нападнат в гръб.
Късно следобед каруците започнаха да пристигат. Синдаве дойде откъм Веджагедия. Надеждите ми се възвърнаха. Все пак щях да опитам малкия си номер.
Изостаналите продължиха да прииждат през цялата нощ.
Изгубехме ли битката, губехме и каруците. Нямаше как да ги измъкнем в тази кал.
Едноокия не спря да праща Жабока на мисии през реката. Без особен успех. Вражеската стратегия беше „прекоси реката“. Нищо друго. Не се притеснявай за мулетата, просто натовари каруцата.
След като нощта се спусна, отидох сред мократа трева да наблюдавам лагерните огньове на отсрещния бряг. Може би успях и да подремна на пресекулки. Винаги, когато погледнех нагоре, звездите бяха на различни места…
Събудих се от нечие присъствие. Студенина. Опасност. Не чух нищо, нито видях или подуших каквото и да е. Но знаех, че е там.
— Променлив? — прошепнах.
Огромното туловище се излегна до мен. Изненадах сам себе си. Не ме беше страх. Това бе един от двамата най-могъщи оцелели магьосника на този свят, един от Десетимата, Които Били Покорени, направили империята на Господарката почти неуязвима. Страховито и лудо чудовище. Но аз не се страхувах.