При мен винаги нещо не е наред с късмета. Уж съм го сграбчил, и то в момент, когато не съм разчитал на нищо, и все нищо не се получава.
— Още не съм се побъркал — казах аз, внимателно отдръпвайки ръцете на момичето от себе си. Усещането беше странно — сякаш тя ми позволи да го сторя, а съвсем не отстъпи пред силата ми. — Извинявай, малката, но няма да летя с вас.
И тогава капитан Денис Огарин се разсмя:
— Льошка, момче, ти все пак имаш напредък! А аз се боях, че ще се съгласиш!
Когато карантинният екип дойде, Огарин даде няколко кратки заповеди и си тръгнахме. Момчето отново се скри в кораба, а момичето остана да преговаря за погребението на баща си.
— Ще посрещаме ли останалите кораби? — попитах аз.
Денис сви рамене:
— Не знам. Едва ли ще бъде толкова забавно. „Паладин“ беше лидер в състезанието. Когато промени курса и тръгна към планетата ви, останалите се втурнаха след него. Те ще се възползват от случая, за да заредят корабите с гориво и да си починат: регатата продължава вече месец. Някои обаче вероятно са плюли на почивката и са продължили надпреварата.
— А тези сега няма ли да ги дисквалифицират?
— Тези мили дечица? Вероятно да. Законите на Империята позволяват на деца да управляват космически кораби. Но присъствието на възрастен на борда все пак е задължително. Честно казано, аз дори нямам право да ги пускам да излетят, ако решат да тръгнат само двамата.
— Трябваше да им кажеш.
— Трябваше. Но се страхувам от неприятности в последните дни от службата.
— Какви неприятности?
Денис ме погледна косо:
— Льошка, аз не се шегувах, когато ти говорех за бойните възможности на момичето. А ако има заповед да продължи надпреварата на всяка цена? В такъв случай тя не би се поколебала пред нищо. За нея ние не сме хора. Знаеш ли, предпочитам в някаква степен да наруша принципите си, но да запазя децата си, а и вас. Нека да отлитат. И ако намерят доброволец, който да тръгне с тях — няма да имам нищо против.
Той се спря, разпалвайки загасващата лула. И това ми било космически вълк.
— А фактът, че ти не се съгласи да летиш с тях, ме радва.
— Благодаря, Денис. — Изведнъж почувствах топлина от похвалата му. — Но аз изобщо не съм глупак. Ако летя в компанията на саможиво момче и психясало момиче, няма да отлетя надалеч.
— Не се съмнявам в способностите им да управляват яхтата — отвърна Денис. — Съмнявам се само, че момичето е в състояние да съжителства с чужди хора в затворено пространство. Брат й, естествено, влиза в групата на „своите“. Но виж, който и да било външен човек… Льошка, ако беше тръгнал с тях и по време на ядене посегнеше прекалено рязко към ножа за масло, щеше да умреш с вилица в окото. Хм… А на следващата планета щяха да те разтоварят в найлонов чувал и да те представят за жертва за невнимателно използване на приборите за хранене.
Заковах се на място — от страшната догадка дъхът ми спря.
— Ти какво искаш да кажеш… Баща им?!
— Не! — отсече Денис. — Не искам да кажа това. „Дъщерите на Кали“ не могат да се противопоставят на програмираното в тях по време на обучението. Тя не е способна да убива своите. Освен при конфликт на приоритети.
Той почука с лулата по телефона, изтръсквайки пепелта. Промърмори:
— Ти нещо съвсем ме обърка, Льошка. При всички случаи ще бъде проведено разследване на обстоятелствата около смъртта. Пък и нали тук няма никаква смърт? Анастасис има аТан! И не ми разваляй последните дни на вашата планета. Не стига, че тия яхти ми дойдоха на главата, а сега дявол знае защо ще пристигне и щабен плъх!
— Слушам, да не развалям настроението ти.
— Какво ти става? А, да. Смятай, че съм те демобилизирал. Нали те водех към яхтата, за да направиш своя избор. Честно казано, не подозирах, че всичко е толкова сериозно, мислех, че ти е паднал шанс да се махнеш от планетата.
— Благодаря, Денис.
— Да имаше за какво… Ще си тръгваш ли към къщи? Или ще се помотаеш с мен? Трябва да посрещна и куриера.
Замислих се.
— А имаш ли нужда от помощ?
— Не.
— Тогава се прибирам. Спи ми се.
— Пожелавам ти късмет — каза Денис след кратка пауза.
— Аха. Може ли да намина утре? Ще ми разкажеш ли какво е станало?
— Стига да не е държавна тайна първа степен — усмихна се Денис. — Хайде, всичко хубаво!
Лесно е да се каже „отивам да спя“. Значително по-трудно е да си отидеш и да заспиш, при положение, че до разсъмване почти не е останало време, изминалият ден е побрал повече събития, отколкото цяла година, а в празната къща е тихо, мъртвешки тихо.
Къщата ми е най-обикновена: дървена, двуетажна — в такива е добре да живее голямо семейство, а на сам човек му е тежко. Целият горен етаж пустее, а аз живея на първия, в старата си детска стая. Само дето си вкарах легло с нормални размери — и това са всичките промени.