Когато осъзнах, че напразно си държа очите затворени, вече беше съмнало дотолкова, че всичко се виждаше: окаченият на лампата — отдавна, отдавна изгоряла; между другото, хич не обичам лампи на тавана — модел на имперски миноносец. Сам го бях сглобил, когато бях на десет — по чертеж от детското списание „Имперско соколче“. А картината на стената я е рисувала мама. Тя изобщо не можеше да рисува — дори и да имам някакви способности на художник, въобще не съм ги наследил от нея. Всичките картини са някъде горе, на тавана. Само тази не свалих, макар веднъж от любопитство да изброих на нея седем фактически неточности, без да смятам всичко останало. Например император Грей не би могъл да носи боен екип „Викинг“ в разгара на Смутната война — тогава още не са го били измислили. И е смешно да бъде изобразяван на фона на пламтящо гнездо на алкарисианите — той никога не е бил там. И изобщо не би могъл да притиска към гърдите си току-що излюпено алкарисианче, спасено от огъня. Алкарисианите не са кокошки, те имат генетична памет и дори най-малкото пиленце разбира кой е приятел, и кой — враг. Достатъчен би бил един удар с клюна в отворения шлем — и край, хората остават без предводител. Имаше още доста подобни грешки.
Всичко наоколо беше познато, обичайно, и аз бих могъл да открия всяка дреболия със затворени очи — и да отида през нощта до тоалетната, без да се будя, и да хвърля книга на масата, без да гледам, знаейки, че ще падне точно на единственото свободно място. В нашата общност се смята, че трябва да се живее точно по този начин — като се запазват приемствеността между поколенията, духът, народността и моралните ценности. Някога тази стая е била на баща ми. Върху рафта на шкафа има пластмасов модел на боен робот — той го е сглобявал. А преди него тук е живял дядо ми. Первазът на прозореца е направен от дъска, на която дядо ми сам е издялал изображението на огромния град, който щял да се появи на мястото на нашето селище в бъдещето.
Верига. Приемственост. Помни делата на своите прадеди и ги предавай на потомците си. Основният ни завет.
И аз мисля така, естествено. По принцип, но не и когато е свързано с мен. Не искам! Не искам, и това е! Не мога дори да си представя, че когато имам деца, най-големият ми син ще живее в тази стая и ще знае: дърворезбата върху перваза е от прадядо му, роботът — от дядо му, моделът на миноносеца — от баща му. И когато сътвори нещо, достойно за духа на семейството ни, веднага ще се намери място за него — на рафтовете или на някой гвоздей.
След като се убедих, че няма да мога да заспя, седнах на леглото и без да гледам, щракнах клавиша на кафеварката. Поседях малко със затворени очи, слушайки тихото бълбукане на кафето. Интересно, отлетяло ли е вече от планетата семейство Ейко?
Искаше ми се, естествено. Искаше ми се да сграбча този шанс. Независимо дали щяха да спечелят регатата или не — можех да не се връщам у дома. Щях да се установя някъде, да си намеря работа — нали съм завършил задължителния имперски образователен курс с отличен, мога да отида в армията като редовен войник или да работя като техник на някой космодрум. При всички случаи — чудесно. Но нали Денис, който вечно ми се кара за нерешителността ми, ненапразно одобри избора ми? Тръпки ме побиваха при спомена за очите на момичето — страшни бяха тези очи. И не защото в тях имаше злоба или жажда за убийства. Просто те се променяха прекалено лесно — ту внимателни, сериозни, ту наивни и молещи. Не вярвай на хората, чиито очи се променят толкова бързо. Никога не вярвай.
Кафеварката иззвъня, аз протегнах ръка и взех чашата с кафе. Вдишах аромата. Не беше нещо особено. Някъде имах торбичка истинско, теранско кафе, което не може да се сравнява с нашето. Леля Лиза и чичо Павел доста се стараят, занимават се със селекция, правят специални подобрения, но все едно, кафето не се получава.
Но откъде да знам, че именно нашето кафе не е истинското? Ако се замисли човек, ще излезе, че е обратното — теранското не е истинско, опитвал съм го най-много десет пъти в живота си, а нашето го пия постоянно. Само че, така или иначе, усещам — нещо не е наред. Сякаш някъде в дълбините на тялото ми, в клетките, като при алкарисианите, има памет, която ми нашепва: „не е наред“, „не е както трябва“, „менте“. Отец Виталий твърди, че това са анахронизми, че макар и Тера да е люлката на човечеството, бебето не живее вечно в своята люлка. Следователно и небето трябва да ни е родно, и земята, и безмозъчните аборита, и джунглите, и това кафе.