Изпих две чаши, взех душ и облякох чисти дрехи. После внезапно се захванах да чистя, въпреки че обикновено почиствам в петъците, а беше едва четвъртък. Навярно исках да правя нещо. Старият робот-костенурка мина пода в режим прахосмукачка и после го изми — той засича, но ако се пусне два пъти в режим основно почистване, резултатът е напълно приличен. А аз избърсах прахта, като обърнах особено внимание на перваза на дядо ми — в издълбаните линии винаги се събира прах и градът става прашен и нереален, като макетите в музея ни; после избърсах прозорците — за тях също си има малък робот, но той трябва да се пренася от прозорец на прозорец, по-лесно става с парцал и аерозол.
Добре би било, ако състезателите вече са заредили, починали са си и са отлетели.
А още по-добре щеше да бъде, ако военният куриер пътьом е взел Огарин. Не исках да се сбогувам с него. По-добре да отида в бункера и да взема пакета със записката, която непременно ще ми е оставил. Ще я прочета и ще отида при свещеника да го помоля да благослови брака ми с Нонова.
До обяд изчистих и лъснах целия първи етаж. Направих всичко, което бе възможно, дори почистих с пяна килима в гостната и измих и изсуших семейния кристален сервиз в бюфета. И едва тогава осъзнах, че специално съм си измислял работа, за да не излизам от къщи.
Какво става, да не ме е страх, че ще размисля и ще помоля побърканото момиче да ме вземе в екипажа?
Твърдо не!
По улиците беше много тихо и у мен се появи подозрението, че наистина всичко е свършило — състезателите са потеглили и никой освен мен не е узнал за неочакваното посещение.
Но когато се приближих към кръчмата, осъзнах, че далеч не всичко е свършило.
До входа стояха двама непознати — високи, стройни и прекалено крехки, по всички личеше — от планета с ниска гравитация. Лицата и на двамата бяха тънки, прозрачни, нечовешки, приличаха на елфите от детските приказки. Когато се приближих, разбрах, че единият е от женски пол — под екипа едва-едва се забелязваха гърдите, а и бедрата бяха по-широки.
— Добър ви ден — в синхрон ме поздравиха двамата. Усмихнаха се. Но не предприеха никакви други опити за общуване — или чакаха още някой, или възнамеряваха да се поздравят с цялото селище.
— Добър ден — прошепнах, промъквайки се покрай тях.
Ох, какво само ставаше вътре!
Тук имаше още шестима чуждоземци. Не беше трудно да ги разделя на две тройки — членовете на единия екипаж изглеждаха съвсем като нашите хора, само че бяха облечени изцяло в тъмни дрехи и прическите им бяха странни — дълги къдрици над ушите и малки кръгли шапчици, сякаш залепени за главите им. Тримата седяха на високите столове на бара и пиеха вино, при това от своя бутилка — не бях виждал такава. Дали метаболизмът им беше различен, или обичаите им не позволяваха да се пият чужди напитки?
Втората тройка беше значително по-забавна. В първия момент ми се стори, че това е екипаж от деца, но после разбрах, че са възрастни хора, само че страшно ниски и крехки, с кожа със синкав оттенък и светли, почти бели коси. Опитах се да предположа какво ги е направило такива, но не успях да измисля нищо разумно. Планета с висока гравитация — щяха да са яки и набити. Планета с ниска гравитация — щяха да са високи и слаби. А те бяха като тийнейджъри, само че очите им не бяха детски, а напрегнато-сериозни. Седяха и пиеха водка направо от шишето.
А нашите хора около тях сякаш бяха полудели.
Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи. И празничното си облекло бяха наизвадили, и раклите на своите баби и дядовци бяха преровили. Лицата на всички бяха важни и равнодушни, сякаш при нас всеки ден имаше подобно поклонение на чуждоземци, при това не туристи, и сякаш всеки ден се веселяха в присъствието на корабни пушки, и ходеха из града само с охрана, и винаги бяха такива общителни момчета. Всички говореха умни приказки — за вътрешната политика, за отношенията с чуждите раси, за постиженията на науката, за перспективите на вътрешното развитие, за премиерата на филма „Атлантида“, в който има избор от цели десет сюжетни линии: „Атлантида“ загива; „Атлантида“ долита благополучно на Ендория; обвиняват Макуилям в кражбата на съкровищата на императорския двор; оправдават го; загива от недостиг на кислород; взима резервен балон от любовницата си и остава жив…
Какъв ужас!
Всъщност ги разбирам — и на мен самия ми се иска да блесна с нещо пред отбиващите се при нас знаменитости, за които говорят всеки ден по новините. И ако бях дошъл по-рано, може би сега щях да стоя до приличащите на деца астронавти и да споря на висок глас с Ромка Цой кое е по-добре: два разгънати реаджекс двигатели или един интерфазов с кваркова приставка.