Състезателите с тъмните дрехи останаха по-сдържани. Те просто излязоха.
— Аз съм на десет години! — извика момичето, сякаш търсеше съчувствие. — Брат ми е на дванайсет! Вие нали не карате децата си да воюват!
Чичо винаги е обичал децата. И своите, и чуждите. Навярно той беше първият, от когото можех да очаквам да прояви съчувствие към тези думи.
— Когато си пийваше от водката, малката, ти ми обясни, че си пълноправен гражданин на Империята — убедително изрече той. — Нали така?
Ан ни гледаше. И аз знаех какво вижда в очите ни. Презрение.
— Ти със сигурност имаш аТан — каза Огарин. — От какво се страхуваш? Да не изгубиш яхтата?
— Децата нямат аТан — извика Ан.
— Понякога имат, чувал съм. Ти имаш ли аТан?
— Не!
Кой знае защо, не й повярвах. Както и вероятно никой от нашите. Всички бяха чули, че бащата на тези деца е с аТан. Всички знаеха, че яхтата струва цяло състояние.
— Не мога да ви помогна — строго изрече Огарин. — Твоята подготовка ще ни бъде необходима. Специално ще съобщя в рапорта, че всички състезателни екипажи са мобилизирани. Ако откажете да участвате в сражението, ще бъдете преследвани като дезертьори. Това е всичко. Старши сержант Кононов, вие оставате старши. Осигурете явяването на мобилизираните.
Той излезе, Тораки поклати глава и го последва.
Ан Ейко остана сама сред нас.
Не, не беше съвсем сама, в ъгъла на кръчмата стоеше брат й. Той също беше само по плувки и наметната на раменете кърпа. Много здраво момче, между другото, вероятно се е занимавало със спорт. Само че той плачеше тихо и беззвучно.
— Отвратително — каза Кононов. — Всички тук ще умрем. Щом като вашите закони ви признават за възрастни, дръжте се по съответния начин. Момчета! Няма какво повече да правим тук! Заведението е затворено до пристигането на имперските сили. Всеки, който оцелее, в неделя ще пие безплатно! А сега имате двайсет минути, за да се сбогувате със семействата си. Сбирка на площада. Който има транспортни средства — да ги кара тук, децата и старците така или иначе трябва да вървят пеша. Може да не взимате оръжия, капитанът ще намери нещо по-добро от нашите играчки. Хайде, по-живо!
— Бог да ни е на помощ — меко каза отец Виталий. — Хайде, мамка ви! По-живо!
Не знам защо, но ми се стори, че причината, поради която нашите набързо изпразниха кръчмата, бутайки се на вратата и ругаейки, не беше деловият тон на чичо или свещеническите напътствия на отец Виталий. Просто гледката наистина беше срамна — плачещо момче, дори не чак толкова малко — нали щеше да се наложи да мъкнем нашите хлапета насила в гората, всички щяха да искат да се бият заедно с бащите си, — и напълно смазано, унизено момиче, от което преди час всички просто се бяха страхували. И това ми било „дъщеря на Кали“! Не знам каква е била тази Кали, но дъщерите й умееха само да хленчат!
Единствено аз останах на бара с чашата си. Нямаше с кого да се сбогувам. Нито пък кого да евакуирам. Чичо и отец Виталий ме погледнаха, после свещеникът каза:
— Да вървим. Хайде, допивай и да вървим.
Кимнах. Те също излязоха.
И в кръчмата останахме само чуждоземните деца и аз.
Впрочем те изглежда не ме забелязваха.
— Пак! Пак! — изведнъж заговори Артем, гледайки сестра си. — Ето пак!
Момичето се обърна и отиде при него — с някаква твърда, недетска крачка. Прегърна го и го загърна с халата си. Гледката беше смешна и странна — Ан беше с една глава по-ниска от момчето, но се държеше така, сякаш му е майка.
— Не се бой, ще те отведа — гласът й се лееше като леплива течност на повърхността на морето. — Не се страхувай, ще стигнеш. Всичко ще бъде наред. Всичко ще свърши добре.
Артем изхлипа и вдигна глава. Погледът му се срещна с моя, изглежда за първи път ме забеляза, но дори не се учуди. Неясно промърмори:
— Седми път!
— Вие наистина ли сте без аТан? — попитах неловко.
Момичето ме погледна косо през рамо. Каза рязко:
— Махай се! За какво сме ти? Ако се беше съгласил да ни помогнеш, щяхме вече да сме далеч оттук! Ти си ни абсолютно чужд, ние сме ти абсолютно чужди!
— Бих искал да ви помогна — отговорих честно аз. — Само че нали това е невъзможно?
— Така че си тръгвай! — отсече момичето. — Какво още искаш от нас?
— Ако не са те, ще е съдбата — изрече тихо момчето.
Оставих полупразната чаша на бара и излязох. Отец Виталий ме чакаше до вратата, чичо вече беше тръгнал нанякъде.
Всичко беше вярно. Те наистина ми бяха чужди, и аз им бях чужд, и цялата ни планета не означаваше нищо за тези странни деца.
Но тя не е чужда за мен.
— Да вървим, Льоша — свещеникът ме потупа по рамото. — Искаш ли цигара?
— Да, отец Виталий. А не е ли вредно преди битката?