Накрая се приближихме до камиона. Младият войник избърса потта от челото си, погледна Олга и й подаде нещо солидно и многоцевно. Каза:
— Това е „Шанс“, точно като за вас. С него се работи лесно.
— Младежо — строго изрече Олга, — знам какво е това „Шанс“ от времето, когато още не сте били родени. Шестцевна автоматична неприцелваща се система с лазерен огън, конструирана от великия Мартизенски. Иначе казано — „дърворезачката“.
Тя с лекота вдигна „Шанса“ и го хвана удобно. Каза:
— Пиф-паф.
Хората наоколо се заусмихваха. Приятно беше, че дори учителката ни знаеше как да си служи с дърворезачка. Войникът — спомних си, че се казва Володя — безмълвно връчи на Нонова пакета с наметалото и, кой знае защо, две порции храна. Промърмори:
— Добре. Само че сега го държите с дулата към себе си. По време на битката го обърнете обратно. Нали? Следващият!
— Здрасти, Бокс — казах аз. Това му беше прякорът — не знам дали заради успехите в древния и полулегален вид спорт, или по някаква друга причина. Володка ме погледна мрачно и ми подаде наметалото и неголям пистолет.
— Взимай. Това е „Пчела“, среден плазмен бластер.
Стъписах се. Когато видях в камиона Володка, бях сигурен, че ще получа наистина хубаво оръжие. Поне „Шанс“ или знаменития „Ултиматум“. А какво ми се падна — бластер! С такъв се учих да стрелям на училищното стрелбище!
— Володка, какво ти става?
Той набута в ръцете ми пакетите с наметалото и храната. И каза полугласно:
— Глупак, подарих ти някоя допълнителна минута живот. Автоматиката на псилонците ще убие първо онези с тежкото въоръжение. Следващият!
Наредилият се зад мен Павлик Безяев получи същия този „Ултиматум“, за който мечтаех. Страстният и мечтателен Павлик грейна в радостна усмивка. А аз стоях с пламнали бузи и се чудех какво да правя. Да настоя за нормално оръжие? Без никакви отстъпки и подарени минути?
Но нали така или иначе някой ще получи обикновен бластер, защо да не съм аз?
— „Пчела“? — Огарин се приближи към мен, размахвайки микрофона. Гласът му продължаваше да гърми над площадката и аз се обърках, но загрях, че вече е пуснат запис. — Прекрасно. Реших да проверя дали не си имал глупостта да вземеш „Шанс“.
— Денис, не ми трябват подаяния!
— Това не е подаяние. Искам да запазя живота на доста хора колкото се може по-дълго. Включително и твоя. Отпусни се.
— Но…
— Казах ти — отпусни се! — Денис взе оръжието ми и храната и ги остави до краката ми. Отвори пакета с наметалото, наметна го на раменете ми, натисна някаква изпъкналост в дрехата. Мръсносивата тъкан се помръдна и засъска, пълзейки по тялото ми. — Не мърдай, ти казвам! „Хамелеон“ трябва да свикне с фигурата ти.
Покорно застинах.
— Жалко, моделът е стар, лицето ти ще е открито — изкоментира Огарин, когато наметалото ме обгърна изцяло. — Когато дойдат псилонците, забиваш муцуна в земята. Ще минат покрай теб — той се намръщи. — Ако отминат, можеш да атакуваш. А можеш и да не атакуваш. Важното е не да победим, а да печелим време. Вашият отряд ще се разположи около огнева точка „гама“ — нея ще я унищожат бързо, още от въздуха, но после десантчиците ще дойдат да проверят позицията. Едва тогава ще започне вашата работа. Ако псилонците са трима-четирима, може и да се получи нещо. Отбиете ли първата атака, веднага отивате в гората, и не забравяйте да си намерите прикрития. Ще ви преследват.
Той се усмихна тъжно.
— Дръж се, момче. Страшно те обичам и не искам да те намеря довечера опържен.
— Гледай ти да не се изпържиш — озъбих се аз.
— Това ми е работата.
— Капитане? — разнесе се тънко гласче.
И двамата се обърнахме. Наблизо бяха застанали Ан и Артем Ейко. Момчето също беше получило снаряжение — лек бластер и наметало. Ан беше без оръжие.
— Слушам ви — отговори Огарин.
— Капитане, не ме допускат до нашата яхта!
Момичето беше готово да избухне. И Денис го усети.
— Да, такава беше заповедта ми. За какво ви е корабът?
— Нямам намерение да излитам! — момичето поклати глава. — Но вероятно псилонците ще унищожат яхтата. Трябва да си взема снаряжението.
— Въоръжението? — уточни Огарин.