— Снаряжението — момичето не се поддаде. — Специално снаряжение.
На челото й избиха капки пот. Пръстите й потрепваха нервно.
— Защо?
— Капитане, мой дълг е да защитавам Артем. Не мога да изпълнявам задачата си както трябва без специалното снаряжение. Капитане, аз съм страшно, страшно напрегната. Трудно ми е да контролирам поведението си, когато не съм способна да изпълнявам дълга си.
Това беше толкова чудовищно нелепо, толкова безумно, че надхвърляше цялата лудост от последните денонощия. В центъра на тълпа от две хиляди въоръжени души стоеше малко момиче и почти открито заплашваше капитан от Имперските сили.
Огарин ме погледна косо:
— Какво стоиш? Движи се, екипът трябва да запомни амплитудата на движенията! Скачай, бягай! Хайде!
Започнах да се движа. На място. Беше ми страшно интересно, безумно интересно. Огарин поклати глава, но не ме изгони. Попита момчето:
— Тя ще излети ли без теб?
Артем поклати глава.
— Добре — Огарин погледна часовника си. — Колко време ти е нужно?
Направих груба сметка, че яхтата е кацнала на около три километра от нас.
— Десет минути, за да се добера до кораба, десет минути, за да събера всичко, десет минути за връщане, пет минути запас — изговори отсечено момичето.
— Разрешавам — каза Огарин. Поднесе към устните си микрофона и промърмори нещо. Преди да е приключил, момичето вече не беше при нас. Тя тичаше, почти без да движи ръцете си, местейки краката си с чудовищна скорост. Сякаш не беше човек, а киборг.
— Като механистка — каза Денис с горчивина.
— Тя не е киборг — намръщено отговори момчето.
— Знам. Но това не е кой знае колко по-хубаво. — Огарин го погледна. — Обичаш ли я?
— Тя е добра — каза Артем. — Най-добрата от всичките.
— Какви всъщност сте вие? — рязко попита Огарин.
Момчето го гледаше с широко отворени очи. Прекалено неразбиращо и наивно.
— Нямам време и възможности да си изяснявам каквото и да било — каза Огарин. — С вероятност деветдесет и девет процента ще загина при атаката на псилонците. Просто искам да знам. Разбираш ли?
Момчето облиза устните си.
— Момче, каквито и да сте, не ви желая злото. — Денис пристъпи към него. — Възможно е да плюя на редица закони и да ви позволя да се измъкнете от битката. Само ми обясни какви сте всъщност и какво означава в действителност тази регата за вас?
Артем явно се колебаеше. Той не притежаваше упоритата целенасоченост на сестра си.
— Наистина ли ще ни позволите да си тръгнем?
— Льошка, лъгал ли съм те някога? — попита Огарин, без да се обръща.
— Не — бързо отвърнах аз.
— Навярно вече е късно. — Артем се огледа, сякаш се опитваше да намери сестра си. — Не знам… Обещавате ли, че ще ни разрешите да си тръгнем? Не мога повече, честна дума! Та това е седми път, вече седми път!
Денис протегна ръка и го потупа по бузата:
— Заклевам се, момче. Разправяй. Кажи истината — и ще се евакуирате заедно с останалите.
Още не беше завършил, когато стана ясно — нещо не е наред. Огарин беше сгрешил някъде. Лицето на Артем се изкриви в гримаса на погнуса, той отстъпи.
— Документите са у сестра ми, капитане. Тя ще отговори на всичките ви въпроси.
Огарин прехапа устни и кимна:
— Ясно. Разкарай се, сополанко. Страх те е да умреш, така че поне не се бой да живееш.
— Аз знам по-добре от теб какво е живот и смърт!
За миг ми се стори, че пред нас стои не момче, а възрастен човек. Нещо в погледа, нещо в интонацията.
Артем се обърна и се отдалечи.
— Знаеш ли — каза Огарин, изпращайки го с поглед, — веднъж по време на учение се случи да ни заведат на театър. Пиесата беше много интересна. Закъсняхме за началото, но когато горе-долу бяхме започнали да разбираме за какво става въпрос, ни вдигнаха, строиха ни и ни пратиха обратно в лагера.
Той хвана лулата. Погледна небето, усмихна се и започна да тъпче тютюн.
— Направиха го нарочно. Умни бяха хората, много умни. Поуката беше, че не на всяка пиеса попадаш навреме и не всяка я гледаш докрай. Както в театъра, така и в живота. Добре, Льошка. Трябва да тръгвам. Дръж се.
Огарин изведнъж пъхна незапалената лула в джоба, прегърна ме здраво и тръгна към щаба. След минута над космодрума отново се разнесе гласът му:
— Мамка ти! Следващия, който махне предпазителя на оръжието без заповед, ще го застрелям лично!
Свих рамене.
Все пак той е странен човек.
— Ами така. Такива ми ти работи.
Към мен се приближи Семецки, директорът на единственото ни училище. Нисък и слаб, някога той ни бе изглеждал великан, както и Оля Нонова — великанка. Само дето Олга наистина беше едра.
— Знаеш ли какво — все така меланхолично изрече Семецки, — нека да си пийнем с теб. Никога не съм пил с ученици. А сега ще си пийна!