Те бяха десетима. Застанаха в редица и тръгнаха към нас. Спокойно и открито — може би наистина не ни забелязваха под наметалата, а може и презрително да ни игнорираха.
— Защитниците на точка „алфа“ и „гама“ — пригответе се за сражение! — изрева Огарин. — Откривайте огън по заповед на командирите си. Охраната на щаба — стреляйте по моя команда!
Лежахме неподвижно. От време на време поглеждах към съседите си, опитвайки се да ги видя, от време на време прехвърлях поглед към лениво приближаващите се десантници. Нима знаменитият „Ултиматум“, стрелящ със заряди от антипротони, не можеше да пробие защитата им? Нима лазерният залп на „Шанса“ можеше да отиде на вятъра?
Горните крайници на псилонците се движеха ритмично. Размахваха ръце при движението си, съвсем като хора.
Е, хайде, елате. Чичо Гриша, какво се бавиш? До враговете оставаха триста метра, дори моят бластер можеше да ги уцели.
И в този момент псилонците изстреляха залп.
Отново ни изпревариха.
Стремителни завъртулки от огнени нишки — плазмени заряди, а може би нещо друго. Зашеметено поклатих глава — псилонците продължаваха спокойно да се движат към нас. Обърнах глава наляво и се вцепених.
Там, където току-що лежеше Семецки, сега имаше черен кръг, във вътрешността на който всичко беше изпепелено. От него вертикално стърчеше разтопената цев на „Ултиматума“, така и не успял да стреля нито веднъж.
Гледах този странен паметника само миг. Предателското оръжие, което не успя да се скрие под „Хамелеона“.
После извадих бластера изпод корема си.
— Не се поддавайте на провокациите! — разнесе се гласът на Кононов. Както се оказваше, той също имаше връзка с екипите ни.
— Я се разкарай, чичо — казах аз.
Прицелих се в един от псилонците — не е ли все едно в кого ще стрелям? — и натиснах спусъка.
Нашите само това и чакаха.
Когато петстотинте дула се обадиха, въздухът избухна.
— Ааа!!! — разнесе се вик до самото ми ухо. Без да прекъсвам стрелбата, аз се обърнах, абсолютно сигурен, че Олга Нонова умира.
Нищо подобно!
Храбрата учителка се беше изправила в целия си ръст, игнорирайки и нашите безпорядъчни залпове, и ответния огън на псилонците. „Шансът“ в ръцете й постоянно бягаше встрани, лазерните лъчи като бичове шибаха земята. Не знам какво я крепеше. Може би късметът, който никога не беше достигал на мен, или пък безумна смелост.
— На ви, чуждоземци! На! — крещеше Олга. Очите й блестяха. Кой сега би могъл да си помисли, че тя е миролюбива учителка на началните класове! Нищо, че стрелбата й беше напълно безрезултатна — тя държеше цевта прекалено ниско и изгаряше само бетона пред себе си; но самият й пример ни караше да се чувстваме горди, че сме част от човечеството.
В редицата на псилонците изведнъж се разнесе взрив. Нечий изстрел все пак бе пробил защитата на един от десантчиците! Гротескната фигура се замята, разцепи се на две, рухна.
— Така ти се пада! Да! — изкрещя Олга, приписвайки успеха на себе си.
Ответният удар на псилонците последва незабавно. Те явно осъзнаха, че надделяваме над тях благодарение на количеството си и прекратиха единичната стрелба. В замяна на това пред всяка фигура се наду малко червено облаче.
Не знаех какво е това.
Обаче чичо Гриша знаеше.
— Всички да отстъпят! Незабавно! — извика той. — Организирано! Първи и втори взвод — вляво! Трети и четвърти — вдясно.
Какви взводове? Докато вървяхме по пътя за насам, Григорий се опитваше да ни раздели на отряди и аз дори помнех, че съм попаднал в четвърти взвод. Само че да бягам надясно и да заобикалям ямата, останала на мястото на бункера, би било самоубийство. Нали бяхме заели позициите си както ни падне.
А червените облачета пред псилонците се сляха, разтеглиха се в яркочервена ивица и като зловеща мъгла запълзяха към нашите позиции.
Може би за пръв път в живота си не послушах чичо.
Втурнах се наляво.
До мен се носеше храбрата Нонова, размахвайки тежкия „Шанс“, сякаш бе лека показалка. Следваха ни Артем, Ан и още десетина човека.
Цялата ни позиция се опразни. На местата си останаха само няколко бойци, които или не бяха чули заповедта на Кононов, или бяха повалени по време на битката. Чувахме звуците от стрелбата докато червената мъгла не ги погълна.
После моментално всичко утихна.
— Гадини! Подляри! — с тънко гласче извика Ан Ейко. — „Пълзящият щит“ — нямаха право!
Господи, тя наистина беше съвсем дете! Какви права по време на война?
Бяха изминали само няколко минути, а нашата разпръсната тълпа беше вече на километър от бункера, фигурите на псилонците се движеха равномерно към нас, игнорирайки редките изстрели от голямо разстояние. Сега щяха да проверят тлеещите останки, а после…