После щяха да тръгнат да избиват и нас.
Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Но оръжията им бяха по-далекобойни. И можеха да вървят с часове, без да намаляват темпото — нали не изразходваха сами силите си, а ги водеше бронята.
Пристъпих още веднъж и спрях. Само децата последваха примера ми — и Олга Нонова, и всички останали продължиха да бягат.
— Ан, какво възнамерявате да правите?
Нито за секунда не се усъмних, че не им пука за нарежданията на Огарин и за планетата.
Момичето понечи да ми хвърли презрителен поглед — и изведнъж размисли.
— Трябва да се скрием. Битката е загубена, това е ясно.
Кимнах. Нямаше смисъл да се оспорва очевидното.
— Сега ще започнат да прочистват космодрума. Трябва да се спотаим, а когато „Лоредан“ кацне и започне разтоварването на техниката — да се доберем до нашата яхта. Можем да опитаме да избягаме. И дори да продължим участието в регатата.
— Вие сте се побъркали с тази ваша регата! — извиках аз.
Ан Ейко сви рамене:
— И какво от това? Ти отново имаш шанс. Само че сега в теб е не само наградата, а и камшика.
Безумни деца.
Погледнах Артем.
Не, момчето май не беше безумно. В очите му се четеше и тъга, и страх, и отвращение, но най-много — молба.
Защо толкова го беше страх да умре?
Децата още не разбират какво е това смърт. Рано му е да се бои толкова.
Но той се боеше.
Погледнах още веднъж димните стълбове. Псилонците ни помляха за нула време, бяха разгадали всичките ни планове. Огневите точки „алфа“, „бета“ и „гама“ догаряха.
Само че нали точките бяха четири!
Тръснах глава, опитвайки се да се отърва от гледката. Къде ходехме да играем? Обикновено в „алфа“ или „гама“, те бяха най-близо. По-рядко — в „бета“. И само два-три пъти, на връщане от поход из горите или от Сребърните водопади — в „делта“.
Нима Огарин не знаеше за нея?
Десет километра, някъде на югозапад. Погледнах нататък — небето оставаше чисто, синьо.
— Знам къде ще се скрием — казах. — Да вървим.
Има религии, които смятат, че целият свят е сън. Сън на Бога, измислил света. Твой собствен сън. Сън на някой съвсем обикновен човек. Ако това е истина, навярно обяснява много неща — нали сънищата винаги са ужасни в някакво отношение. Дори красивият и приятен сън е страшен с това, че се налага да се събудиш.
Може би наистина всичко това бе сън?
Крачехме бързо по безкрайната бетонна площадка, далеч от методичните, жестоки псилонци и от нашите момчета, опитващи се да им се противопоставят.
Насън не бива да се предаваш, нали?
Или, ако си се предал в съня, значи отдавна си готов да го сториш и наяве?
А може би всичко това се присънваше на мен? И Ан Ейко с изнервения си брат, и атаката на псилонците. Или поне само атаката? Сега щях да се събудя и щеше да се окаже, че състезателите са продължили по пътя си, че няма и помен от никакъв „Лоредан“, а аз трябва да купя букет цветя и да отида да искам ръката на Олга Нонова. Вероятно отец Виталий щеше да разтълкува така кошмарния ми сън, в който застаряващата учителка изведнъж се е проявила като героиня.
Не. Не беше така.
Всичко бе наяве.
Просто древните страхове оживяха, страшните сънища се въплътиха наяве.
Размитите, неясни сенки, които ми беше толкова приятно да си представям вечер, под одеялото, след като слагах настрана книжката за Смутната война — те се бяха върнали. Бяха придобили плът и кръв. И пожелаха нашата кръв.
Нима не разбираха, че са изминали два века и че сега цари мир?
Не можеха да не разбират. Те, псилонците, са умни, страшно умни.
Значи заповедта, дадена от отдавна загиналите им предводители, означаваше толкова много за тях?
Или просто след като са видели, че населението на планетата продължава да е от хора, са решили, че войната е изгубена, а расата им е унищожена, подобно на сакрасите? И са се хвърлили в последна, безпощадна битка, желаейки, ако не да победят, то поне да дадат скъпо живота си?
Сенки. Сенки от миналото. Запали хиляди кандила, напълни храма със свещи, излез под слънчевата светлина — те така или иначе ще изпълзят. От победоносната война, от обгърнатите с легенди подвизи. Как се казваше пилотът, разбил се на таран в „Лоредан“? Вече дори не го помня. Подвигът е останал в пестеливите редове на военните архиви. А жертвите на неговия подвиг са допълзели до целта си, за да загинат достойно.
Та нали са обречени. И не може да не го разбират.
Но когато си само сянка, вече не те боли.