— Добре. Но ти сам ще го разкажеш на всички. Няма да издържиш. Ще се напиеш тази вечер и ще започнеш да се оплакваш на приятелите си. Ще добавиш към прякорите си още един, нов.
Мълчах.
— Алексей, познавам те вече пет години. — Денис ме прегърна през рамото. — И знаеш ли какво е характерно за теб? На пръв поглед изглеждаш изключително способен и о̀правен човек. Дори завист предизвикваш, съвсем добронамерена. Силен, умен, талантлив юноша. Природен талант от забутана планета. Нали е вярно, че преди десет години са ти предложили да постъпиш в художествено училище на Тера? На държавни разноски?
— Да.
— Ти си се разплакал, отказал си да отидеш, още две-три години си се занимавал със своите скулптури, после си ги зарязал.
— Това не е за мен, Денис! Какъв художник съм аз, какъв скулптор? Провървя ми случайно, победих на онази глупава изложба и какво?
— Глупчо. Ако ще изобщо да не е за теб! Имал си шанс да се измъкнеш оттук. И то къде? На Тера! Разбираш ли? Дори да те бяха изключили там след месец за мързел и бездарие, все едно — държавата щеше да е поела отговорност за теб! Да те изпращат обратно тук щеше да излезе по-скъпо, отколкото да те възпитават до навършване на пълнолетието ти в метрополията! И не ми обяснявай, че не си бил наясно с това! Дори в детството си!
— Наясно бях.
— Какво да говорим повече! После — вече си бил на осемнайсет, нали? Когато тук набираха хора за космическата пехота? Щеше да покриеш всички изисквания, уверявам те.
— Аз исках!
— Искаше. И си счупи ръката точно преди медицинската комисия.
— Вината не беше моя.
Денис попуфка с лулата, гледайки към появяващите се светлинки в градчето. Най-ярките бяха в сградата на клуба. Прав беше, сега щях да отида точно там, да се напия и да разкажа на всички за своя позор…
— Не твърдя, че е била твоя. Просто има хора, които не пропускат и най-малкия шанс. И други, при които късметът сам идва, а те не го забелязват. Ти си един от тях. Извинявай.
— Просто не ми върви.
— Да! Да, Алексей! Просто не ти върви. Късметът не те обича. Виж се само… двайсет години си живял в дупка, на планета, където няма да се съберат и пет хиляди души население. Занимаваш се дявол знае с какво. Бродиш из горите с надеждата, че някой от аборигените ще ти подари късче от фекалиите си…
— Перлите не са фекалии!
— Да допуснем. Нека да са камъни в бъбреците. Каква е разликата? И ако трябва да съм честен… никаква стойност нямат. Украшение, случайно дошло на мода. Търсенето ще вземе да спре — и на планетата ви ще сложат дебело изрисуван кръст. А знаеш ли как може да стане това? Някой млад репортер ще напише статия, че оранжевите перли се добиват от червата на уродливи пришълци, а цената им е литър вода. И край! Богатите бабки ще свалят перлите от себе си и ще ги хвърлят. Те вече няма да струват нищо.
— Денис…
— Льоша, вече от пет години съм забит тук. Може и да не сме съвсем близки, но си останахме добри приятели, нали? — Денис се усмихна. — Ще ми разрешиш ли да ти кажа истината? Ти се изхитряш и от най-печелившата ситуация да постигнеш възможно най-големи загуби.
Скочих. Денис сви рамене.
— Какво се стремиш да постигнеш? — попитах. — А?
— Подписаха ми рапорта — спокойно отговори Денис. — Време е за капитанската звездичка върху пагоните. Вдругиден отлитам.
— Къде? — попитах аз, сякаш имаше някакво значение.
— На преподготовка. За пет години съм изостанал сериозно… но ще опитам да си наваксам. А после — в редовните части — Денис ме погледна косо. — Очевидно напрежението по границите нараства. Така че… вече няма да има кой да те съветва и на кого да плачеш на рамото.
— Не съм ти плакал на рамото и нямам такова намерение! — извиках аз. — Махай се! Може пък да изпратят някой по-добър!
— Никого няма да изпратят, Алексей. Пак намаляват числеността на гарнизона.
— Още по-добре, по-малко лайнари! — озъбих се аз. — Сбогом.
— Всичко хубаво, Льошка.
Тръгнах си от поста почти на бегом, а новоизпеченият капитан Денис Огарин седеше на ракетната си раница, на която изобщо не се препоръчваше да се седи, и пуфтеше с лулата си. Оставаше му да прекара само още два дни на моята планета и той беше доволен.
А на мен вероятно ми предстоеше да изживея тук целия си живот. Още сто години. Само че с какво ще се различават те от преживените двайсет?
— Може би бира, Алексей?
— Не, чичо Гриша. Коняк.
Кръчмарят Григорий наистина ми се падаше чичо. Е, не брат, а втори братовчед на баща ми, но все пак — мой чичо. Колонията ни е прекалено малка и почти всички са далечни роднини помежду си. Затова се обръща малко внимание на роднинските връзки, освен на преките: майка — син, брат — сестра…