Отново се почувствах зле. В главата ми се въртяха глупави мисли, съвсем глупави. Избухванията в далечината от време на време не прибавяха оптимизъм към тях. Псилонците продължаваха погрома над общността ни.
Когато се добрахме до бункер „делта“, аборито вече беше изостанало на половин километър. Намерих бързо замаскирания люк — това изкуство не се забравя. Изчистих от прахта контролния пулт върху бетонната плоча и натиснах бутоните. Древният механизъм се замисли и подаде зелен сигнал. Във военно време почти изцяло се отказвахме от ключалките, реагиращи на конкретна личност, достатъчно беше да разпознават дали си свой или чуждоземец.
Защото можеш да предадеш страната си, дори и планетата си. Но нима има безумец, способен да предаде човешката раса?
Спуснахме се на двайсетметрова дълбочина по тясна бетонна шахта. Открих винтовата заключалка на тежкия стоманен люк и го отворих.
— Осветлението работи — с учудване каза Артем.
— То се включва, когато някой влезе в бункера — обясних аз. — Когато дойдох тук за първи път, бях по-малък от теб.
Стояхме в дълъг коридор с разположени на голямо разстояние една от друга лампи под тавана и още по-рядко срещащи се стоманени врати.
— По-нататък са техническите помещения — казах аз. — Няма смисъл да продължаваме. По-добре да отидем в бойния пост, там има кресла и можем да поседнем.
Децата някак утихнаха. Тръгнах напред, търсейки по стената нанесените някога със сажди и флумастери знаци. Разпознах дори своя разкривен подпис — по онова време оставянето на следи по стените на мъртвия бункер се смяташе за висше геройство. Колко малки и глупави сме били.
— Бойният пост — Ан посочи символите над една от вратите.
— Аха. Там не е много уютно, но… — докоснах сензорния пулт и вратата се плъзна настрани в стената.
— Иха! — тихо произнесе Артем.
Само че аз бях изумен не по-малко от него.
Някога, когато идвахме тук, постът беше напълно блокиран. Сядаш зад пулта, барабаниш по клавишите колкото си искаш — никаква реакция. Само слабата светлина и тихото шумолене на инсталацията.
Сега постът беше оживял.
Пред главния боен пулт светеше огромен триизмерен екран. Схематично изображение на огромния космодрум, някакви постройки, разположените в един от ъглите кораби. Множество точки — зелени и червени, пълзящи по картата. Червените бяха съвсем малко и не беше трудно да се досетя, че това са псилонските десантчици. Зелените бяха значително повече. Но съвсем не две хиляди, а най-много хиляда.
— Легитимирайте се — прозвуча тих женски глас. — Раса, поданство, звание, име и фамилия.
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца.
Компютърният пост на бункера, оживя. Очевидно при началото на атаката някакви системи бяха започнали да разконсервират бойната точка.
— Легитимирайте се — произнесе гласът със същата интонация.
— Човек, Империя на хората, опълченец, Алексей Кононов — прошепнах аз.
— Опознаването е приключено. Съгласно правилата за извънредни ситуации управлението на бойна точка „делта“ се поема от опълченеца Алексей Кононов. Моля ви да заемете мястото на командира.
Огледах се, очаквайки подкрепа. Но Ан беше напълно шашардисана. Озърташе се, хванала бластера с двете си ръце, сякаш се готвеше да отрази нападение. Виж, в очите на Артем изведнъж се бе появила искрена детска радост. Момчето бе попаднало в героичните си сънища. Най-най-героичните, в които внезапно в ръцете ти попадат власт и оръжие.
— Поемам командването — казах, неспособен да позная гласа си. — Доложете обстановката.
Креслото на командира беше прекалено голямо — сякаш отново бях станал дете. После съобразих, че е предвидено за човек в тежка бойна броня.
— Охраняваният обект е подложен на нападение. Противникът е идентифициран: псилонски десантен крайцер „Лоредан“. Сили на нападателите: четири десантни бота, четирийсет индивида — десантчици, три изтребителя тип „Трамп“. Към настоящия момент планетарните сили са унищожили един десантен бот и три индивида. В обекта в настоящия момент се намират трийсет и седем индивида — десантчици. Изтребителите охраняват „Лоредан“, който навлиза в района на кацане. Очаквано време на приземяването — двайсет и четири минути.
Компютърът на бункера не умееше да се учудва. Той също беше сянка от дълги-предълги сънища.
— Спомагателните точки „алфа“, „бета“ и „гама“ са унищожени от атаката на изтребителите. Насочвам вниманието ви към точността на атаката — тя предполага наличието на вражески агенти на планетата. Силите на опълчението са разпръснати и се движат безредно по площадката на космодрума. Насочвам вниманието ви към некомпетентното ръководене на войските. Съпротивата на нашите сили в района на щаба продължава. Предполагаемо време на превземане на щаба — девет минути. Чакам нарежданията ви.