На пулта пред мен сияеха стотици бутони, сензорни панели, индикатори, екранчета. Не знаех как да управлявам всички тези уреди, но това, общо взето, нямаше значение.
— Доложи възможните мерки за противодействие срещу десанта — казах.
— Атака срещу крайцера „Лоредан“ в момента на спускането му върху планетата. Вероятност за успех — пет процента. Атака срещу псилонските десантчици върху площадката на космодрума. Вероятност за успех — седемдесет и три процента, с последващо унищожение на бункера от космическите сили на агресора.
— Ама нали дойдохме тук да се скрием! — извика зад гърба ми Ан Ейко. — Алексей!
Чел съм доста книги за войната, а съм гледал и немалко филми. Не знаех само до каква степен бойните постове на стационарните огневи точки дублират командите зали на космическите кораби.
Ето че имах шанс да проверя.
— Опасност от бунт! — казах аз.
— Изпълнено — рапортува компютърът, когато синкавата чаша на защитното поле покри креслото. Ан Ейко, вече вдигнала пистолета, не рискува да стреля.
Погледнах екрана, където червените точки „разпръсваха“ зелените, а десетина десантчици бяха наобиколили щаба.
— Атака срещу десанта, изпълнявай! — наредих.
— Изпълнявам — потвърди мекият глас.
Представях си прекрасно какво се случва над нас, на повърхността. Лазерните оръдейни кръгове и ракетните дула, измъкващи се изпод земята. Разгръщащата се гъста мрежа на радарите. Енергийните избухвания — огнени бичове, чиято мощност е достатъчна, за да унищожи боен кораб.
Трябва да стигне и за десанта, макар и да е добре защитен.
— Така или иначе не можем да победим! — закрещя Ан Ейко. — По никакъв начин! Изтребителите ще унищожат бункера, „Лоредан“ ще кацне и ще се укрепи, ще изпепелят планетата с мезонна бомбардировка!
Гласът й беше изкривен от защитното поле и не звучеше съвсем човешки.
В известен смисъл наистина не беше човешки.
— Там са моите приятели — казах аз, кимайки към екрана, където щабът на космическата система се бореше безнадеждно.
— А наши? Има ли наши? — извика Ан Ейко. Малкото, красиво, къдраво момиче Ан, което се беше научило да служи и да охранява много добре.
Своите.
За нея ние бяхме чужди. И нямаше разлика между псилонците и хората от пограничните райони.
— Щяхме да имаме шанс — казах. — Ако не беше предала на псилонците информацията за известните ти бойни точки.
Гледах лицето на Артем — исках да разбера дали това му е било известно.
Момчето прехапа устни.
Знаеше.
— Психопат! — закрещя Ан Ейко. — Това беше единствената възможност! Щяха да ни разрешат да напуснем планетата!
Тя хвана с едната си ръка Артем, притискайки го към себе си, сякаш бе кукла. Пистолетът сочеше към челото ми, но момичето не опитваше да стреля. Очевидно оценяваше реално мощността на защитното поле.
— Четирийсет процента от бойните системи са извън строя — съобщи компютърът. — Унищожени са десет вражески индивида.
Чаках. Не беше необходимо да натискам бутоните и да ловя враговете на мушка. Времето на детските игри беше свършило.
— Шейсет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са четиринайсет вражески индивида. Случайните загуби на нашите сили са в обичайните норми.
Игрите свършиха. Но нормите оставаха.
— Осемдесет процента от бойните системи са извън строя. Унищожени са шестнайсет вражески индивида. Препоръчвам ви да напуснете територията на бункера.
— Свали защитата от командирския пост — казах аз, изправяйки се. Върху главния екран се виждаше как червените точки бързо се насочват към нас. Нямаше да се измъкнем. Въпреки всичко — нямаше да се измъкнем. Но по-добре под небето, а не в разтопената от плазмата бетонна дупка.
— Гадина! — каза Ан Ейко.
— Не стреляй, забранявам ти! — изкрещя Артем. — Не го убивай.
Свих рамене. Беше ми все едно. Успях да направя това, което бях длъжен да сторя. А после — така или иначе смъртта щеше да дойде.
— Какви сте вие? — попитах. — Бих искал да знам.
Ан Ейко плачеше, отпуснала пистолета. Тя с удоволствие би ме убила, но изглежда не можеше да наруши пряката заповед на брат си.
Тя заслужаваше да я убия. Защото момичето беше извършило най-нечуваното престъпление в историята — предаде човечеството на чужда раса. Дори в годините на Смутната война това се бе случвало съвсем рядко. Дори и да е ставало, е било след изтезания, психопречупване, изнудване.